Окото на света

Егвийн изсумтя, за да покаже какво мисли за всичко това.

— Не говорех за това. Какво… ти какво викаше, Мат?

Мат сви смутено рамене.

— Не помня. Наистина не помня. Всичко ми беше като в мъгла. Не знам какво беше, нито откъде дойде, или какво означава. — Той се засмя. — Не вярвам да означава нещо.

— Аз пък… мисля, че означава — промълви Егвийн. — Когато извика, си помислих — само за миг — си помислих, че те разбирам. Но след това всичко изчезна. — Тя въздъхна и поклати глава. Може и да си прав. Странно какви неща може да си въобрази човек в подобен момент, нали?

— Караи ан Калдазар — намеси се Моарейн. Всички се втренчиха в нея. — Караи ан Еллисанде. Ал Еллисанде. „За честта на Червения орел. За честта на Слънчевата роза. Слънчевата роза.“ Древният боен вик на Манедерен и бойният вик на нейния последен крал. Ердрийн бил наричан „Слънчевата роза“. — Усмивката на Моарейн обгърна едновременно Егвийн и Мат, въпреки че може би се задържа малко по-дълго на Мат. — Кръвта на коляното на Арад все още е силна в Две реки. Старата кръв все още пее.

Очите на Егвийн се разшириха, на устните й напираше усмивка, която тя се мъчеше да сдържи — не бе сигурна как да възприеме тези думи за старата кръв. Мат обаче беше сигурен, ако се съдеше по намръщеното му лице.

Ранд реши, че се досеща за какво си мисли Мат. Същото, за което си мислеше и той. Ако Мат беше потомък на древните крале на Манедерен, може би тролоците преследваха тъкмо него, а не и тримата. Тази мисъл го накара да се засрами. Бузите му се изчервиха, а когато забеляза гузната гримаса по лицето на Перин, разбра, че и на него му е хрумнало същото.

— Не мога да кажа, че съм чувал подобно нещо досега — отрони Том след минута размисъл, тръсна глава и продължи: — Някой път ще съчиня песен за всичко това, но точно сега… Смятате ли да останем тук през останалата част от деня, Айез Седай?

— Не — отвърна Моарейн и дръпна юздите.

Откъм юг отекна тролокски рог, сякаш за да потвърди думите й. Отвърнаха му други рогове, откъм изток и запад. Конете изпръхтяха и запристъпваха нервно.

— Преминали са през огъня — промълви Лан и се обърна към Моарейн: — Нямаш достатъчно сили за това, което възнамеряваш да сториш. Все още не. Трябва да си отдъхнеш. А в онова място няма да пристъпи нито мърдраал, нито тролок.

Моарейн вдигна ръка да го прекъсне, после безсилно я отпусна и отвърна раздразнено:

— Добре. Може и да си прав, въпреки че бих предпочела да не прибягваме до това. — Тя вдигна тояжката си. — Всички се съберете около мен. Колкото може по-плътно. Още… Добре.

Моарейн размаха тояжката си над главите им и после я насочи на запад. Сухи листа се завихриха във въздуха, сякаш там, накъдето бе посочила, премина вихрушка.