Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— За тролоците — каза Моарейн — нашата миризма и следи ще изглеждат, все едно че сме тръгнали натам. След време мърдраалите ще го разберат, но дотогава…
— Дотогава — каза Лан — ние ще сме избягали.
— В тоягата ти се крие голяма сила — промълви Егвийн и си спечели презрителното сумтене на Нинив. Моарейн изцъка с език.
— Вече ти обясних, дете. Нещата не притежават сила. Единствената сила произлиза от Верния извор и само живият разум може да я овладее. Това дори не е ангреал, а само средство за съсредоточаване.
— Следвайте ме — подканя ги Стражникът, — И пазете тишина. Ако тролоците ни чуят, всичко ще се развали.
Той отново ги поведе на север, не с онази съкрушителна скорост, с която препускаха досега, а по-скоро с бърз раван, както бяха яздили по Кемлинския път.
Нинив яздеше до Айез Седай. Загрижеността на лицето й се бореше с неприязънта. Долавяше се и още нещо, като че ли Премъдрата се стремеше да постигне някаква своя цел. Раменете на Моарейн бяха отпуснати и тя държеше юздите и седлото си с две ръце, като се олюляваше при всяка стъпка на Алдийб. Беше ясно, че подхвърлянето на лъжливата следа, колкото и да изглеждаше дребно в сравнение с предизвикания земетръс и огнената стена, я беше изцедило и тя не можеше да си позволи да губи повече сили.
На Ранд почти му се дощя да чуе отново воя на роговете. Те поне щяха да им подскажат на какво разстояние са изостанали тролоците. И Чезнещите.
Час по час се озърташе назад и затова не забеляза какво ги чака отпред. А когато го видя, зяпна стъписан. Някаква огромна безформена маса се извисяваше от двете им страни, докъдето стигаше погледът му и отвъд, висока колкото дърветата, дори по-висока. Какво беше това? Скален рид?
И изведнъж забеляза кула. Да, кула, със странен островърх купол.
— Град! — възкликна той.
И градска стена, а стволовете се оказаха стражеви кули по стената. Челюстта му увисна. Стената трябваше да е поне десет пъти по-висока от крепостната стена на Бейрлон. Или петдесет.
— Да, град — обади се Мат. — Но какво търси този град сред леса?
— И без никакви хора — добави Перин. Когато го погледнаха, той посочи към стената. — Ако имаше хора, биха ли оставили лозите да обраснат така по стената? Знаете как пълзящите растения могат да разрушат една стена. Вижте как се е срутила ето там.
— Чудно, що за град е било това — промълви замислено Егвийн. — Какво ли го е сполетяло? Не си спомням подобно нещо на картата на татко.
— Наричал се е Аридол — каза Моарейн. — В годините на Тролокските войни бил съюзник на Манедерен. — Загледана в масивните стени, тя сякаш беше забравила за останалите, дори за Нинив, която я поддържаше на седлото. — По-късно Аридол западнал и това място днес се нарича с друго име.
— Какво име? — попита Мат.
— Тук — обади се Лан и спря Мандарб пред някогашна порта, достатъчно широка, зада могат да минат през нея петдесет души, опрели рамене един до друг. От нея бяха останали само скършените, обвити с диви лози кули; от вратите нямаше и следа. — Влизаме оттук. — В далечината изпищяха тролокски рогове. Лан се обърна към звука, после погледна към слънцето, което почти се беше смъкнало зад върховете на дърветата на запад. — Рабрали са, че следата е фалшива. Хайде трябва да си намерим подслон преди да се е стъмнило.
— Какво име? — отново попита Мат.
— Шадар Логот — каза Моарейн. — Сега се нарича Шадар Логот.
Глава 19
Сянката дебне
Натрошени камъни, застилали някога улиците, тракаха под копитата на конете, докато Лан ги превеждаше през града. Целият беше рухнал, според това, което виждаха очите на Ранд, и запуснат, както беше забелязал Перин. Тук-там прелиташе по някой самотен гълъб и сухи, мъртви стръкове се подаваха от пукнатините на стените и от уличната настилка. Покривите на повечето сгради се бяха срутили. От изкорубените стени по улиците се бяха пръснали парчета тухли и камъни. На места стърчаха кули, прекършени като счупени колове. Неравни нащърбени хълмове, обрасли с криви дръвчета, можеха да бъдат останки от дворци или цели квартали.
И въпреки това останките на града бяха толкова внушителни, че дъхът на Ранд секваше. И най-големите сгради в Бейрлон можеха да потънат в сенките на почти всичко, което се виждаше тук. Палати от бял мрамор, увенчани с огромни куполи, пресрещаха отвсякъде погледа му. Всяка от постройките сякаш имаше поне един купол; някои имаха четири или пет, всеки с различна форма. Дълги проходи, обкръжени от колонади, се простираха на стотина разтега, завършвайки пред кули, които сякаш достигаха до небесата. При всяка пресечка се възправяше бронзов фонтан или алабастрова основа на паметник, или пиедестал на статуя. Фонтаните обаче бяха пресъхнали и почти всички статуи бяха рухнали. Но и оцелялото бе толкова величествено, че удивлението му беше напълно оправдано.