Окото на света

Перин вдигна ръце.

— Не споменавайте Пастира на Нощта, моля ви.

— Добре де — засмя се Мат. — Хайде да тръгваме.

— Трябва да попитаме Моарейн — отвърна Перин.

— Да питаме Моарейн? — възкликна Мат. — Смяташ, че тя ще ни пусне да изчезнем от погледа й? А какво да кажем за Нинив? Кръв и пепел, Перин, да беше попитал госпожа Люхан дали да тръгнеш с нас!

Перин неохотно кимна и Мат ухилен се обърна към Ранд.

— А ти какво ще кажеш? Истински град! С дворци! И никакви Бели плащове, които да ни се мотаят в краката.

Ранд го изгледа кръвнишки, но се поколеба само за секунда. Дворците наоколо наистина бяха като от приказка на веселчун.

— Съгласен.

Излязоха тихо на улицата и закрачиха бързо по нея. Когато се отдалечиха от каменната сграда, Мат изведнъж затанцува весело.

— Свободни сме. — Той се засмя. — Свободни сме! Сънували ли сте някога, че ще видите палат като ето онзи? Кажете?

Перин също се засмя, но Ранд сви смутено рамене. Този град нямаше нищо общо с града от първия му сън, но все пак…

— Ако ще разглеждаме нещо, да започваме. Не ни остава много време до мръкване.

По всичко личеше, че Мат иска да види всичко, и неговият ентусиазъм скоро зарази другите двама младежи. Те се закатериха по прашните фонтани, които бяха достатъчно големи, за да поберат всички жители на Емондово поле, влизаха и излизаха от постройки, които си избираха случайно, но винаги най-големите, на които се натъкваха. На някои от тях разбираха предназначението, на други — не. Дворецът си беше дворец, но какво можеше да представлява ето онази сграда с чудовищно големия купол, колкото цял хълм, надвиснал над единственотр кръгло помещение под него? А онова обградено от стени пространство, отворено към небето и достатъчно голямо, за да побере цяло Емондово поле, заобиколено от многобройни редици каменни пейки?

Дворците с техните огромни празни помещения, всяко от които беше достатъчно просторно, за да се побере в него целият хан „Виноструй“ и пак да остане място, караха Ранд да се замисли за хората, които ги бяха обитавали. Струваше му се, че целият народ на Две реки може да се събере под всеки огромен купол, а колкото до онова място с каменните пейки…

Най-сетне дори Мат се умори, колкото и величествени да бяха сградите и се сети, че предната нощ бяха спали само един час.

— Да се връщаме и да поспим малко — предложи Ранд. — Друго не ми трябва.

— Винаги има време за сън — отвърна Мат решително. — Погледни само къде сме. Град в руини. Съкровище.

— Съкровище ли? — Челюстите на Перин изтракаха. — Няма никакво съкровище тук. Нищо няма освен прахоляк.

Ранд заслони очи към слънцето, което се беше превърнало в червена топка, кацнала ниско над покривите.

— Вече става късно, Мат. Скоро ще се стъмни.

— Може наоколо да има някакво съкровище — упорито настоя Мат. — Все едно, щѐ ми се да се кача в една от тези кули. Виж онази там. Тя е цяла. Обзалагам се, че ако се качим на нея, ще можем да видим на мили околовръст. Какво ще кажете?