Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Чими изяде… Не. Още не… Чими преглътна, огледа се и започна да яде петата ягода. Тя беше доста голяма и Чими я изяде на два пъти, като втората половина изяде по-бавно от първата. Тази ягода не му се видя по-сладка от другите и докато я изяждаше, Чими си мислеше: „Брей, тази ягода уж е по-голяма, а сладостта й не отговаря на ръста.“ Затова Чими този път посегна към…
…шестата ягода, която беше нещо средно между голяма и малка. Цветът на тази ягода беше силно червен, наситен, ако те поръсят с такъв сок, ще те изцапат, но само с едно облизване или измиване петното изчезва, освен ако е по дрехата. Тогава петното може да ти остане завинаги, или пък поне докато износиш дрехата, и после, като облечеш нови дрехи, ще знаеш, че зрели диви ягоди се консумират внимателно, понеже цапат.
Чими започна да яде седмата ягода. Той хапна малко от нея и едва тогава съгледа наблюдателите. Обърна им гръб. Но щом я изяде, извърна глава към тях.
— Хей!
Никой не му отвърна.
— Хей, вие там, от пасмината!
Никой не помръдна. Освен Домби. Но Лиско го върна.
— Защо не се обаждате бе, глупаци?… Махнете се. Не искам да ме гледате.
Четиримата мълчаха.
Осмата ягода правеше впечатление със своята раздвоеност. Наистина страшно раздвоена, образувана от две залепени ягоди. Жабокът изяде тези сиамски близнаци, преглътна тежко и въздъхна. „Закъде бързам — запита се той. — Гони ли ме някой? Или съм на състезание по ядене. Просто си правя удоволствието. — Той се отпусна върху ръба на кошницата, но тъй като там не му се стори много удобно, Чими се отпусна върху тревата. Излегна се и се загледа в огромната червена преспа. — Това всичко е мое!… И този надут корем е мой!… Чими, ти си луд, защо лягаш, когато имаш такива хубави ягоди на разположение?“
Чими се изправи и скочи към ръба на кошницата, но тупна обратно на тревата. А!… Чими, какво става?… Жабокът се засили, скочи и този път увисна на ръба. Много усилия му струваше, но успя да се прехвърли в кошницата.
Деветата ягода беше малка, но много ароматична. Домби преглътна отдалеч. Чими си отхапа от нея и я вкуси, но, изглежда, не изпита удоволствие. Домби искаше да извика. Според него тъкмо тази ягода беше най-хубавата. Той никога не беше ял диви ягоди, но беше чувал, че тези дребни ароматични ягоди са най-ценни. А Чими се двоумеше.
— Виж го бе, вижте го! — проплака Домби. — Лиско, виж, не иска да лапне най-интересната!… Ще се пукна от мъка!
— Спокойно! — прошепна лисичето. — Запазете пълно спокойствие.
— Докога?
— Не знам.
— Предлагам да го нападнем и да изядем ягодите!
— Това няма да стане — рече Лиско. — Наградата си е негова.
— Ето!… Казах ли ви?… Остави най-сладката ягода!
Чими погледна тумбака си и се изтърколи върху тревата.
Падна по лице, но не можа да намери сили да се обърне, остана си така, като похлупен.
— И сега? — запита Домби.
— Нищо — отвърна Лиско.
— Така ли ще чакаме?
— Няма как.
— Но той заспа.
— Не се знае.
Домби изтича до жабока и го погледна отблизо, а после вдигна очи към червената, поръсена с целулозни зрънца пряспа.
— Той спи!
— Лъжеш! — отвърна вяло Чими. — Назад!… Къде се навираш в наградата ми?
Домби се върна при приятелите си.
— Не спи — каза той.
Мълчание.
— Така ли ще чакаме? — запита повторно Домби.
— Само така.
— Сега не може да не спи.
— Не спя — чуха гласа на Чими. — Махнете се!… Мълчание. Димби погледна часовника си. Времето течеше.
Чими лежеше неподвижно. Когато най-малко очакваха, той надигна глава и погледна пряспата, поръсена със слънчеви целулозни точици… „И цялото това нещо е мое! — каза си Чими. — Всичко това, дето се издига, е мое… Спечелих си го с името… А сега цялото нещо си стои така и аз като последен глупак се въргалям долу… без да ям… когато туй червено и вкусно… бъррр… нещо е мое…“
Жабокът дори и не стори опит да скочи. Той бавно и примирено започна да се катери по кошницата. Падна два пъти, но все пак успя да се докопа до ръба и оттам се прехвърли, тупна по гръб върху ягодите. Ами сега? Ягодите бяха приятни и на пипане. Чими ги пипаше с гърба си и му се струваха доста приятни. Но за пипане… „А бе аз само ще ги пипам ли? Ягодите не са за пипане, особено за гърба, ами за ядене.“ Жабокът успя най-после да се обърне с лице към тях. Но в усилието си събори една ягода на тревата и тръгна към нея да си я върне. Криво-ляво успя да се спусне по стената на кошницата. Намери ягодата, нарами си я и тръгна да си я връща при другите ягоди. Тя пък да се случи може би най-голямата и му отне бая труд да я докара до кошницата. Сега оставаше да я покачи горе и готово. Но как? Струваше му се, че вече не може да покачи дори себе си. Все пак тръгна. Хвана се за стената на кошницата, но падна ягодата, взе ягодата, но разбра, че няма излишни крака да докопа стената… пада, става, на няколко пъти догонва изтърколилата се ягода, докато накрая разбра, че при това положение, както се е надумкал, няма възможност да върне ягодата в кошницата.