Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Какво?
— И след време ще започнем да се къпем не във вирове, а в пъстърви.
— Не мога да ги трая — рече Мокси. — Пъстървите са грозно нещо. Гледаш ги — плуват. Да ги пита човек защо плуват, какво намират в плуването, само мълчат и плуват, сякаш не могат да се наплуват. Мразя плуващите предмети… А ти?
— Аз не.
— Все си мисля за Домби. Пратихме го да доведе другия,
а нито другия, нито оня, когото пратихме да го доведе… Да знаеш, тази работа няма да свърши добре… Ето вече два дни никакви приключения. Заприличали сме на пъстърви… без приключения… Ако се обърнеш…
— Какво ще стане?
— Ще видиш, че идва Домби.
— Знам.
— Домби, здравей! Какво става с нашия приятел?
Домби седна на брега и потопи крака в Резедавия вир.
Водата беше хладка и гъделичкаше петите му. Бе дявол да го вземе, това Резедавият вир е хубаво нещо?
— Намери ли го?
Сега, както е сгорещен например, ако се съблече и си поплува, изведнъж ще му стане хубаво.
— Или не го?
Но пъстървите прекаляват, непрекъснато се увеличават и както е тръгнало, увеличението им ще се уголеми, а водата ще се намали.
— Намери ли го, или не го?
Домби хвърли дрехите си и се потопи във водата. Тя се допря до кожата му, дебеличкото момченце почувствува, че му става приятно, и си помисли колко хубаво нещо е животът — влизаш в Резедавия вир и се допираш до водата, става ти хладно, ще ти се да извикаш.
— Чуваш ли какво те питаме? — извика Мокси. Домби поклати глава.
— Намери ли го?
Домби потвърди с глава.
— И какво? — обади се Димби.
— Подпира — отвърна най-после Домби.
Този път прелетяха две водни кончета, пъстървите наскачаха, но водните кончета знаеха, че пъстървите ще заподскачат към тях, и се пазеха. Домби си помисли, че на водните кончета не им е приятно да бъдат глътнати, с малкия си ум те бяха разбрали, че във въздуха им е по-приятно, отколкото под водата, защото, ако си под водата, това означава, че не си само под водата, ами си в стомаха на пъстървите.
— Какво подпира? — запита Мокси.
— Една стена — отвърна Домби. — Такава… стена. Не си ли виждал стена?
Мокси беше виждал малко стени в живота си, но и те бяха достатъчни, за да разбере какво му казват, макар че всъщност никак не разбираше какво точно му се казва.
— Димби — обърна се той към Димби, — можеш ли да кажеш на Домби да не мълчи, ами да обясни какво е станало, защото, като ми кажат, че някой подпира някаква си стена, на мен от това не ми се изяснява. Досега съм виждал няколко стени, но никога не съм ги подпирал, а съм се подпирал на тях. На стените можеш да се почешеш, но да седнеш да подпираш…
— Така де, Домби — рече Димби. — Кажи какво е станало.
— Нищо — отвърна Домби от водата.
— Как нищо, когато го няма цели два дни.
— Подпира стената — рече Домби и се гмурна, но заоблената му глава се появи отново над водата. — Подпира я.
— От вчера ли?
— От вчера.
— Защо?
— И ни чака.
— Защо я подпира — загуби търпение Мокси.
— За да не падне.
— Той ли?
— Стената.
Мокси почувствува да се образува нещо доста кисело в устата му и за малко щеше да плюне, но не плю, защото се сети, че е магаре и му е забранено да прави подобни неща, за да не кажат магарешка работа. Така казваха — магарешка работа — за някои неща, и Мокси избягваше да плюва.
— Къде е тя? — обади се отново Димби.
— На една място — отвърна Домби.
— И той я подпира?
— Да.
— Защо?
Домби погледна към дъното на вира и потърси диви ягоди, той знаеше, че няма да намери, но беше чувал, че други намират, макар по други места, а обичаше диви ягоди, макар да бе ял само веднъж. Долу беше пълно с пъстърви, те го гледаха и може би му казваха нещо, но той не разбираше от пъстървов език.
— Запита ли нещо? — измъкна той глава от водата.
— Защо я подпира?
— За да не падне.
— Къде това?
— Там.
— Ами хайде.
Мокси тръгна след Димби и Домби, повече учуден, отколкото уплашен, защото според него нищо особено не можеше да се случи до някаква си стена, и то посред бял ден, когато не е време ни за духове, ни за нищо. След това си помисли, че щом оня подпира стената от вчера, значи той стои там и през нощта, но отхвърли туй предположение — не можеше да допусне, че някой някъде ще подпира стени и през нощта, когато е тъмно и е времето на духовете.
Когато стигна при стената, Димби разбра, че става въпрос за същата стена, за нея си бе помислил той, беше я виждал да стърчи може би от сто години на същото място, при полянката, само че сега стената не стърчеше самотна, техният приятел се беше вкопчил в нея и я подпираше.
Димби, Домби и Мокси спряха настрана и вторачиха погледи. Тишина — само птичите песни отдалеч. Димби усети сърбеж по рамото си, но не се почеса.