Десет приключения на Лиско

— Подпира — отвърна най-после Домби.

Този път прелетяха две водни кончета, пъстървите наскачаха, но водните кончета знаеха, че пъстървите ще заподскачат към тях, и се пазеха. Домби си помисли, че на водните кончета не им е приятно да бъдат глътнати, с малкия си ум те бяха разбрали, че във въздуха им е по-приятно, отколкото под водата, защото, ако си под водата, това означава, че не си само под водата, ами си в стомаха на пъстървите.

— Какво подпира? — запита Мокси.

— Една стена — отвърна Домби. — Такава… стена. Не си ли виждал стена?

Мокси беше виждал малко стени в живота си, но и те бяха достатъчни, за да разбере какво му казват, макар че всъщност никак не разбираше какво точно му се казва.

— Димби — обърна се той към Димби, — можеш ли да кажеш на Домби да не мълчи, ами да обясни какво е станало, защото, като ми кажат, че някой подпира някаква си стена, на мен от това не ми се изяснява. Досега съм виждал няколко стени, но никога не съм ги подпирал, а съм се подпирал на тях. На стените можеш да се почешеш, но да седнеш да подпираш…

— Така де, Домби — рече Димби. — Кажи какво е станало.

— Нищо — отвърна Домби от водата.

— Как нищо, когато го няма цели два дни.

— Подпира стената — рече Домби и се гмурна, но заоблената му глава се появи отново над водата. — Подпира я.

— От вчера ли?

— От вчера.

— Защо?

— И ни чака.

— Защо я подпира — загуби търпение Мокси.

— За да не падне.

— Той ли?

— Стената.

Мокси почувствува да се образува нещо доста кисело в устата му и за малко щеше да плюне, но не плю, защото се сети, че е магаре и му е забранено да прави подобни неща, за да не кажат магарешка работа. Така казваха — магарешка работа — за някои неща, и Мокси избягваше да плюва.

— Къде е тя? — обади се отново Димби.

— На една място — отвърна Домби.

— И той я подпира?

— Да.

— Защо?

Домби погледна към дъното на вира и потърси диви ягоди, той знаеше, че няма да намери, но беше чувал, че други намират, макар по други места, а обичаше диви ягоди, макар да бе ял само веднъж. Долу беше пълно с пъстърви, те го гледаха и може би му казваха нещо, но той не разбираше от пъстървов език.

— Запита ли нещо? — измъкна той глава от водата.

— Защо я подпира?

— За да не падне.

— Къде това?

— Там.

— Ами хайде.

Мокси тръгна след Димби и Домби, повече учуден, отколкото уплашен, защото според него нищо особено не можеше да се случи до някаква си стена, и то посред бял ден, когато не е време ни за духове, ни за нищо. След това си помисли, че щом оня подпира стената от вчера, значи той стои там и през нощта, но отхвърли туй предположение — не можеше да допусне, че някой някъде ще подпира стени и през нощта, когато е тъмно и е времето на духовете.

Когато стигна при стената, Димби разбра, че става въпрос за същата стена, за нея си бе помислил той, беше я виждал да стърчи може би от сто години на същото място, при полянката, само че сега стената не стърчеше самотна, техният приятел се беше вкопчил в нея и я подпираше.

Димби, Домби и Мокси спряха настрана и вторачиха погледи. Тишина — само птичите песни отдалеч. Димби усети сърбеж по рамото си, но не се почеса.