Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Тук! — предложи трескаво Домби.
— Не — отвърна лисичето. — Носете нататък.
— Защо бе, Лиско? — запита Мокси. — Тук е много хубава полянка, тъкмо за ядене на диви ягоди.
— Ако ги ядем тук, няма да ни стигнат — рече лисичето. — Носете нататък.
Хукнаха през дърветата и излязоха на друга полянка.
— Тук? — запита трескаво Домби.
— Не!
— Защо бе, Лиско? — помоли се Мокси. — Тази полянка ми се струва дори специално място за ядене на диви ягоди.
— Трябва да отидем на третата полянка.
— Защо бе, Лиско — намеси се най-после и Димби. — Какви ги говориш?
— Защото, ако ги ядем тук, няма да ни стигнат, а там ще си хапнем идеално. Ще има за всички по много.
Щом спряха на третата полянка, те оставиха кошницата на земята и Мокси изрева от радост.
— Не ви искам нито кошниците, нито ягодите! — извика той. — Яжте си и ягодите, и кошниците!
Димби и Домби погледнаха и какво да видят — цялата полянка осеяна с изящни магарешки тръни. Тръни като камбанарии. Някои дори приличаха на рози, толкова бяха красиви и сочни. Мокси се втурна срещу тях и изчезна, заобиколен от хиляди стръкове.
— При това положение — усмихна се Лиско — ягодите ще стигнат на трима ни. Добре, че се сетих да разпитам местните жители, които ми казаха къде се намират най-хубавите тръни.
Кошницата с червената пряспа, поръсена с целулозни точици, стоеше пред тях.
— Сега? — запита Домби и потрепера.
— Започваме! — каза Лиско.
Когато изядоха последната ягода, тримата се погледнаха враждебно и тупнаха на земята. Мокси се приближи до тях, погледна издутите им тумбаци и заяви:
— Липса на тренинг.
Като каза това, Мокси падна до тях.
Нали си спомняте какво казахме? Ние бяхме казали, че Мокси изчезна и потъна в гора от тръни. Да, ама вече няма гора. Нищо няма. Гола поляна. Всичко бе изплюскано от този, който имаше тренинг.
СТЕНАТА
Мокси наблюдаваше речните камъчета и се питаше кое им дава право на тях да бъдат гладки, а другите камъни да не бъдат гладки. Нещо му подсказваше, че има връзка с водата, която може би ги изглажда, но тогава защо не бяха загладени и раците? Напротив, Мокси не е виждал нищо по-криво от раците. А те по цял ден са във водата. Иди го разбери — водата заглажда камъните, а раците ги прави грапави и криви. Необяснимите неща бяха в състояние да извадят магарето извън кожата му. И от къде на къде ще има необясними неща? Защо е необходимо да си блъскат главите с тях? За същото време, вместо да си блъскат главите, животните и хората могат да пасат. Пет минути ядене се равнява на пет години живот. Най-важното нещо в живота е яденето… Ох, какво ли е станало с онзи?… Няма го вече два дни. А сега и Домби. Пратиха да го търси, но и той остана някъде и сега го чакат… Раците обаче вървят назад, но защо? И лесно ли е да се върви назад? Мокси тръгна внезапно назад и падна в Резедавия вир.
— Мокси, какво правиш? — изненада се Димби.
— Опити.
Мокси излезе и се отърси от водата.
— Още не е станало време за къпане — каза Димби.
— Нали ти казвам — отвърна Мокси, — тръгнах назад, но паднах.
— Мокси, за какво ти е да вървиш назад?
— Имитирах раците.
— Така кажи — успокои се Димби.
Димби наблюдаваше Резедавия вир и си мислеше, че пъстървите прекаляват — те стават все повече и повече, а след време ще станат още повече, дори повече от водата и няма да остане място във вира за къпане. Ето и сега, речеш да поплуваш и — прас! — ще се удариш в риба. Където се обърнеш — риба. В края на краищата, да си потърсят други вирове; този вир си е техен, на Димби, на Мокси, на Домби и на… Него. Ох, къде ли може да бъде той? От два дни го няма, а няма ли го, ще се случат големи неприятности.
— Димби.
— Какво, Мокси?
— Страхувам се.
— От какво?
— Тогава пак го нямаше и като се появи, станаха много страшни приключения.
— Не знам! — въздъхна Димби. — То дано се върне, пък каквото и да е…
— Добре, ама мисля и за друго.
— Какво мислиш?
— И за Домби. Отиде да го търси, а още го няма. Вече не знам колко време. Непрекъснато се оглеждам, все ми се струва, че си идва, пък като се замисля, веднага разбирам, че не идва.
— Да.
— Знаеш ли колко пъти съм се замислял за някои неща и съм пожелавал да се случат, но те не се случват, а друг път някои неща, дето хич и не искам да ми се случват, просто ми се стоварват на главата.
— Мокси.
— Какво?
— Все ми се струва, че ако се върне Домби, ще се върне и Лиско.
— Да, ама Домби го няма.
— А пъстървите се увеличават.