Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Мютът реагира с раздразнен надменен смях.
— Изглежда така, сякаш ти си направил всичко тук.
Той очевидно не искаше да остане на заден план и Стив побърза да го успокои.
— Не, разбира се. Но аз знам какво трябва да се направи. В момента обаче това са само думи. Въздух. Нищо няма да стане, ако Мин-Орота не се съгласи да ни даде необходимите ни материали. А ти си единственият, който може да уреди това.
— Да — каза Кадилак. — И мога също да уредя да те изхвърлят оттук. Така че внимавай.
Стив се поклони малко подигравателно и продължи да мете пода.
Както Стив беше очаквал, Кадилак не можа да устои на възможността да му докаже, че не е толкова важен, колкото се мисли. Сега, когато беше с чиста кожа, той имаше по-висок статус и нямаше да допусне Стив да забрави това. Правилата за отношението към мютите бяха непоклатими — Стив трябваше да спи извън къщата в малка дървена барака и тъй като нямаше никакви съдове да си приготвя храна, му я подаваха от кухненската врата таите — тайландци — от домакинския персонал.
Таите, които стояха по-ниско и от виетнамците, но все пак над робите, в очите на японците не бяха човешки същества. Въпреки това те на теория стояха по-високо от пленените трекери, но през осемчасовия работен ден в къщата бяха напълно на разположение на Кадилак, както беше и Стив. Таите можеха да се справят с това, защото, първо, те нямаха „достойнство“, което да изгубят, а и всъщност не служеха на Кадилак, а на Мин-Орота. Стив пък не възразяваше да бъде третиран като роб, защото нещата вървяха просто чудесно. Кадилак имаше много да пада. О, да. Когато тупнеше на земята, щеше да се чуе чак в Хюстън/Гранд Сентрал…
Стив ставаше по първи петли — перната алармена система, широко използвана в Ни-Исан за будене на хората от долната класа — и трябваше да изпълни няколко задачи на домашен прислужник, преди да получи закуска. Списъкът включваше нацепване на дърва и подреждането им до банята, изнасяне на пепелта от предния ден и изхвърляне на благоприлично наречената „нощна почва“ — гърне с урина и фекалии.
В Ни-Исан нищо не се прахосваше. Всички кухненски отпадъци отиваха на торището заедно с лайната да изгният и да бъдат върнати в почвата — също както каналните води във Федерацията се обработваха и се отвеждаха в плитки резервоари, които трекерите използваха за отглеждане на соя и други зеленчуци.
След закуска и през останалата част от деня Стив ставаше „момче за всичко“. Изкъпан и облечен в чисти кафяви дрехи, той беше длъжен да следва мюта навсякъде — като куче, водено на каишка. Когато бяха самички и работеха заедно в кабинета, Кадилак се отнасяше към Стив като към равен. Беше учтив, готов да слуша и да се учи. Но когато бяха с Джоди, Келсо и други трекери или в присъствието на майстори на желязо, ставаше високомерен и презрителен.
В тези случаи Стив стоеше кротко и не си отваряше устата. Знаеше, че на Кадилак това му доставя удоволствие, но се държеше така и за да не възбуди подозрение у тридесетината надзиратели динки. Те не участваха в производствения процес, но наблюдаваха всички и всичко. Няколко чиновници се грижеха за книжата, свързани с доставянето на материалите — дърво, стомана и коприна — необходими за направата на летящи коне. Някои от нещата, като например талиги и оси, и седалки, изплетени от бамбук, се изработваха от местни занаятчии и се докарваха готови.
След една седмица тичане и изпълнение на поръчки на Кадилак Стив стана позната фигура из Херън Пул. Районът, в който живееха майсторите на желязо, беше извън тези граници, но с изключение на него той можеше да се движи наоколо почти свободно. Няколко дни след пристигането си Стив можа да си състави подробна картина на работната обстановка и на цялото място — знание, което щеше да му послужи, когато дойдеше време за бягството.
Той можа да се срещне и с Джоди. Нямаше опасност да ги видят заедно в извънработно време, при условие че това не ставаше много често и не разговаряха дълго. Стив трябваше също да избягва да се сприятелява. Освен Джоди единствено Келсо го беше виждал без шарки на мют. Колкото до останалите колеги на Джоди, нещата бяха сериозни. Ако забележеха, че става много близък с нея, можеше да си има неприятности.
— Учудваш ме, Брикман — каза Джоди един ден. — Влезе в тази страна нелегално, настани се на най-добрата работа и сега си тук и работиш като ръководител. Как успяваш винаги да се наредиш?
— Виж какво, денят ми тук започва с изсипване на гърнета с мръсотии. На това ли му казваш нареждане?