Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Глава 13
Тъй като лицензът за построяването на летящи коне беше даден на семейство Мин-Орота при условие, че представители на шогуна ще имат безпрепятствен достъп до Херън Пул, генералният консул беше своевременно информиран за решението за построяване на ракетна тягова система.
Генералният консул Накане То-Шиба, чиито интереси бяха ограничени около удоволствията на плътта, реагира с формален интерес на новината, но когато писмото стигна до летния дворец на Йоритомо, младият шогун бързо видя военния потенциал на тази техника.
Черен барут се произвеждаше от столетия, но досега той беше използван единствено за взривяване в мини и кариери, в патрони за пушки и в оръдия — главно от шогуната — за разрушаване на крепости на разбунтували се феодали.
Оръдията, конструирани за използване като обсадни оръжия, бяха изключително тежки и трудно преносими и през десетилетията мир под управлението на То-Йота тяхното използване беше ограничено за церемониални салюти. Наистина, имаше и по-малки, като тези на корабите на Яма-Шита, но артилерията като цяло не беше ценена от майсторите на желязо поради ограничената си подвижност. А и самураите не ги одобряваха. За тях близкият бой бе идеален начин за водене на война и като резултат изходът от повечето битки зависеше от бойното умение на бързо придвижващи се формации на конници с мечове и лъкове и леко въоръжени пехотинци.
Ракети, пълни с барут, се използваха от военните формации като сигнални средства, но главното им приложение беше за развлечения. Огромни количества от тях заедно с други видове фойерверки се използваха за отбелязване на лични и обществени чествания и религиозни празници, като изпълваха нощното небе с фонтани цветен дъжд.
Но ако една ракета може да бъде направена достатъчно мощна да изведе един летящ кон и неговия ездач в небето, тя може и да изхвърли експлозивен заряд в центъра на обградена противникова формация, например на стръмен склон — или дори зад него. И ако такава ракета може да се носи от един пехотинец, значи могат да бъдат пуснати в залп стотици — и да осигурят убийствен удар, който да стъписа и дори да зашемети врага. И тогава…
Да… Този въпрос трябваше да се обмисли внимателно.
Посланието, с което на Тоширо се нареждаше да се яви пред шогуна, го настигна по средата на весела вечеря с капитан Камакура. Съпругата на капитана и петте му дъщери приеха Тоширо с обичайната топлота и гостоприемство и новината, че той трябва да си тръгне, без дори да си е доял храната — най-добрата, каквато можеше да се намери — разстрои жените. Облети в сълзи и унили, те се наредиха една зад друга, за да се сбогуват. Тоширо отговори с обичайните изрази на благодарност и се извини многословно, че не може да остане, за да се наслади на приготвените деликатеси. Ако знаеше онова, което щеше да последва десерта, може би наистина щеше искрено да съжалява. Предпоследната и най-красива дъщеря на Камакура беше избрана от амбициозната си майка да удостои леглото на пратеника. Но нейният опит да го улови отново беше осуетен от неотложни държавни дела. А времето минаваше! Щеше да бъде пропусната още една година. Ако това продължеше още, двете най-големи дъщери може би трябваше да се оженят за воини от ниско потекло като нейния добродушен, но с ограничен ум съпруг!
Новината, че по заповед на господаря Мин-Орота полевите изпитания на ракетите ще започнат, стигна до Тоширо веднага след неговото завръщане. Тъй като пратеникът действаше като конфиденциална връзка между шогуна и неговите регионални подчинени, в резиденцията на генералния консул се поддържаха стаи на тяхно разположение. Владението, което по принцип беше правителствена територия, служеше на Тоширо като база, от която той често излизаше дегизиран, за да се срещне с агенти или да се смеси с по-нискостоящи. Но резиденцията беше също дом, в който той бе посрещал Нейно височество Мишико То-Шиба, дълго страдащата жена на Накане, и трите й деца.
Въпреки оскърбителното и обидно поведение на съпруга си тя не се беше оплаквала на всевластния си брат и поддържаше същото дискретно, изпълнено с достойнство мълчание сред най-близките си, като скриваше злочестината си зад спокойно, ведро държане.
Мнозина приемаха това като преднамерено безразличие към съдбата й, но с годините Тоширо откри, че не е така. Госпожа Мишико беше отчаяно нещастна и пратеникът не можеше да разбере как някой — дори такъв безчувствен глупак като генералния консул — може да пренебрегва и обижда жена, която, освен че е изключително интелигентна, артистична и от най-висок — ранг, е и с нежно сърце, мила и красива.