Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
— Разбираш какво искам да кажа.
Стив се усмихна.
— Имам влиятелни приятели. — Нямаше да му навреди, ако й каже истината. Беше ясно, че тя не му вярва. Имаше моменти, когато и той не можеше да го повярва. — Виж, трябваше да дойда тук. Имам предвид онова, което казах за бягството. Нещата започват да се подреждат. Ако стане, ще тръгна с двамата мюти, за които ти казах. Ти още ли си с мен?
— Да. Можеш да разчиташ на мен.
— Говори ли с Келсо?
— Още не. Чакам подходяща възможност. — Джоди се засмя. — Ако пак ни види заедно, ще му прилошее.
— Може би е по-добре да поговоря с него. Да му кажа някои неща направо.
— Няма да стане — каза Джоди. — Като го гледам как се пени, мисля, че той все още иска да те пречука. Но не може да рискува, защото ти работиш с джапите. Ако го направи, другите момчета ще го разкъсат.
— Той каза ли им, че съм един от вас?
— Не. И аз не съм му казала, че си федерален агент…
— Джоди! Колко пъти трябва да ти казвам? Не съм…
— Да, знам. Бил си принуден да се заемеш с тази работа, защото са заплашили сестра ти. Може да е така, а може и да не е. Няма значение. Не съм глупачка, Брикман. Ти никога няма да признаеш, че си федерален агент, защото официално няма такова нещо, права ли съм? Така работят те, нали? Никой не знае със сигурност, така че никой не си признава. Пазите се. Но ние с теб знаем какъв си, нали? Така че не ме гледай с тоя невинен поглед.
Стив я погледна в очите. Обмисляше отговора си.
— Права си. Аз наистина съм в списъка на агентите. Но това, което казах за Роз, е истина. Те я използваха, за да ме накарат да се съглася.
Джоди се усмихна иронично.
— Не се бой. Няма да те издам. Ти беше прав за мен. Аз наистина съм трекер. Летяхме заедно и спяхме в една и съща спалня на „Дамата“. Опитай се да си го спомниш, когато излезем оттук.
— Не разбирам…
— Много е просто. Искам да се върна… но не и ако ще ме изправят до стената.
— Това няма да се случи.
— Надявам се. Но ако се получат такива сигнали по линията, дай ми възможност да избягам. Само за това те моля. Ако трябва да умра, предпочитам да е на слънце. Съгласен ли си?
— Имаш думата ми. — Стив й подаде ръка, но тя не я пое, а каза:
— Трябва да тръгвам. Двама души ни гледат. Не ми се ще да си съставят погрешно мнение.
Стив се изправи.
— Разбирам… Едно последно нещо. Ако дълбоко в себе си все още не си сигурна в мен, защо се включи? Защо просто не ме издадеш?
Джоди вдигна рамене.
— Може би защото хората, които нарушават правилата, много искат да бъдат разбрани. — Тя се засмя сухо. — Глупаво, нали? Ако не ти бях от полза, ти не би ми отделил и минутка. Особено сега, когато съм с половин лице.
— Не е вярно — възрази Стив разгорещено. — Казах ти го вече. Не ми е безразлично какво ще ти се случи.
Джоди го изгледа с пронизващ поглед и пак се засмя.
— Искаш ли да знаеш нещо, Брикман? Не че това ще направи нещата различни, но… мисля, че през целия си живот никога не ти е пукало за никого.
Стив я гледаше как се отдалечава. Чувстваше гърдите си като празна ледена пещера. „Тя греши!“ — каза си той. После си спомни какво беше казала за него Дона Монро Лундквист, когато бяха сложили бомбата в цевта след парада при завършването. Дона, неговата съвипускничка и конкурентка в Академията на военновъздушните сили, която поиска да я убие, когато лежеше парализирана със стрела от арбалет в кръста. Тя също грешеше за него. Не беше вярно. Не беше!
И не от женска суетност Джоди беше споменала за обезобразеното си лице; тя вече не се чувстваше жена. Идеята за безупречно физическо състояние се втълпяваше на трекерите още от първия ден. Те можеха да са с различен ръст, телосложение и външност, но като общност всички изглеждаха като свалени от една и съща производствена линия. Между тях нямаше джуджета или великани. Всеки беше силен, здрав, с ясен поглед и съразмерен. Герои като татко Джак, неговия баща-настойник, който умираше от причинен от радиацията рак, участваха на паради с инвалидните си колички, но инвалидност по рождение не съществуваше. От родилните стаи на Института за живот не излизаха деца с малформации или увреден мозък — и беше общоизвестен факт, че трекерите, имали нещастието да бъдат увредени или обезобразени при инцидент под земята или при операции на повърхността, никога не се възстановяват след хирургическа намеса.
Предложението за ракетна тяга на летящите коне беше предадено на Мин-Орота чрез обичайните посредници. Два дни по-късно Кадилак беше тайно призован да се яви пред феодала. Това беше петата им среща и, както и по-рано, той беше откаран в затворена покрита носилка в двореца в Ба-сатана, а след това пренесен по задните стълби в една малка стая за частни срещи.