Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
Само след секунди вече бе точно над тях.
— „Имаме една идея — цитира старейшината, заеквайки в желанието си да говори колкото се може по-бързо. — Но описанието не прилича на нито едно от тези на корабите на хората-завоеватели“.
— Това и без вас го знам — изсумтя Върховният командир Прм-жевев, загледан в белезникавите пламъчета, които се мяркаха около тях. Без съмнение това бяха йикроманци. При това въоръжени с нещо, за което не бе чувал никога. Нарочно го бяха запазили за решителния момент от битката. И защо?
Отговорът бе очевиден. Хората-завоеватели и техните йикромански съюзници не се бяха сепнали от на пръв поглед непробиваемите зхиррзхиански корпуси. Напротив — те, изглежда, знаеха много добре какви поражения нанасят шоковите вълни на техните ракети… и всичко, което бяха правили досега, имаше едничката цел да отслаби защитата им, за да могат тези кораби да се приближат.
Достатъчно, за да използват своите синелъчи оръжия. Неизвестни, непознати, невиждани досега оръжия.
КИОРО?
Нещо блесна на един от страничните монитори. Тежките въздушни щурмовици, чийто екипаж все още бе объркан от внезапната атака, бяха подложени на унищожителен огън от единствения изтребител, който ги преследваше. Нова партида добри воини, въздигнати преждевременно в старейшинство.
Появи се друг старейшина.
— „Върховен командир, аз съм говорител Цвв-панав — произнесе той. — Това там са същите машини на йикроманския боен флот, за които ни предупреждаваха мрачанците. Дръжте тази позиция и отблъснете удара“.
Прм-жевев премести ядно език. Насред вихъра на боя, когато губеше безценни войници и техници и самият той бе заплашен от старейшинство, говорителят Цвв-панав продължаваше да плещи досадните си политически речи.
— Няма да е толкова лесно, говорителю — отвърна той. — Ако това е същото оръжие, за което си мисля.
— „Не ставайте смешен — долетя надменният отговор на говорителя. — Запазете кураж, Върховен командир — сега не е време да се предавате“.
Прм-жевев шляпна гневно с език. Не беше време и да се изправят срещу КИОРО. Не точно сега, когато половината от флота бе в лошо състояние. Не и когато всичко ставаше според плана на хората-завоеватели.
Но как да нареди отстъпление? Особено след като нито един от старейшините, които щяха да го съдят, не беше в течение на информацията за КИОРО?
Появи се друг старейшина.
— „Върховен командир Прм-жевев, с вас говори Върховният вожд. Нареждам ви да започнете отстъпление“.
Зениците за дневно виждане на Прм-жевев се свиха от изненада. Какво, в името на осемнайсетте свята…
И тогава се сети. Върховният вожд бе прочел скритото между думите и разбираше много добре подозренията и страховете му. Като му нареждаше да отстъпи при позиция, която на пръв поглед изглеждаше победна, той поемаше върху себе си общественото презрение и политическите последствия от поражението.
Върху най-далечния монитор последният от лазерните бомбардировачи се превърна в пламъче и угасна… а заедно с него изчезна и причината за тяхното присъствие тук.
— Подчинявам се, Върховни вожде — каза той. След това пое дълбоко дъх и се обърна към скупчените около него старейшини. — Върховният командир Прм-жевев до всички кораби. Преустановете атаките и започнете отстъпление.
Лазерните бомбардировачи естествено забелязаха приближаващия се корвин, но нямаше какво да направят. Дори с един повреден двигател Куин бе много по-маневрен от тях и лесно можеше да избегне изстрелите им. Всичко приключи за не повече от минута. Веднага след това той изви машината нагоре и за първи път от момента на неочакваната поява на „отмъстителите“ насочи вниманието си към битката.
За да открие, че вече е приключила.
Облещи се учудено. Виждаше „Трафалгар“, сериозно пострадал, но все още в състояние да маневрира. Недалеч от него бяха двата „отмъстителя“, чиито сияещи корони сега бяха обърнати в противоположна посока — те се опитваха да забавят безумния си бяг.
Но зхиррзхианските кораби се бяха обърнали и се отдалечаваха от планетата. И само след секунди започнаха да се телепортират, напускайки системата.
„Какво става?“ — попита Бокамба, не по-малко изненадан от него.
„Не зная“ — отвърна Куин.
„Но те печелеха!“
„Видях“.
„Да оставим на Монтгомъри да се оправя с този въпрос. Трябва да се върнем при нашите момичета“.
„Да“.
Куин направи широк завой, като се оглеждаше за ударения корвин.
Когато го забеляза, той вече беше като размазано петънце, заобиколено от въздушни турбуленции. Като издължен метален метеор, спускащ се право надолу, към неизбежната смърт.