Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
— Нищо работа — увери го Нзз-ооназ. — А аз искам да благодариш на Клнн-даван-а за прекрасното й хрумване.
„Ето това беше“, помисли си Нзз-ооназ — последният удар срещу предложението за внезапно нападение над Земята. Отсега нататък Военното командване, което и преди гледаше с неохота на това предложение, без съмнение щеше да настоява за повече доказателства за добронамереността на мрачанците, преди да рискува корабите си в подобна операция.
Което може би щеше да ги спаси от втора клопка. Или да изплаши мрачанците и да ги накара да повикат на помощ хората-завоеватели, ако те наистина работеха за тях. А ако не беше така, да нанесе непоправими вреди на един потенциално полезен съюз.
Или пък да не направят нищо, освен да осигурят на хората-завоеватели така необходимото време, за да довършат сглобяването на КИОРО.
Нзз-ооназ се намръщи. Усещаше неприятен вкус под езика си. За щастие, нито едно от тези жизненоважни решения не трябваше да бъде взето от него. В този случай той изпълняваше само ролята на информатор.
Погледна отново часовника. Всъщност нямаше смисъл да изчаква уговореното време — случаят бе достатъчно важен, за да го представи незабавно на Върховното командване.
— Старейшина?
— Не — твърдо каза комодор Монтгомъри. — В никакъв случай.
— Сър, с цялото си уважение към вас, ще ви помоля да обмислите още веднъж решението си — заяви Дашка. Говореше тихо и почтително, но Монтгомъри не си позволи да бъде подведен: този човек бе арогантен и неотстъпчив, като всички свои колеги от военното разузнаване. — Това е може би единствената ни възможност да открием откъде е пристигнал този зхиррзхиански нападателен отряд.
Монтгомъри изсумтя.
— Повярвайте ми, господин Дашка, ние знаем съвсем точно откъде са дошли. Дори може би щяхме да успеем да върнем същия тип съобщение на един от техните светове. А сега, предполагам, нашето съобщение ще трябва да се забави.
— Исках да кажа, че това е нашият шанс да узнаем дали зхиррзхианците и мрачанците са се споразумели — продължи да настоява Дашка. — Случайно, или по друга причина, в момента те следват един вектор, който да ги държи извън обсега на миротворческите тахионни детектори в тези два сектора. Ако позволим да излязат извън обсега им напълно, ще ги изгубим.
Един от мониторите трепна: най-сетне бе пристигнал докладът за състоянието на „Антилопа“.
— Вие си имате свой кораб, господин Дашка — припомни му Монтгомъри, докато преглеждаше доклада. — Не е най-добрият, но можеше и да е по-зле. Щом искате да преследвате зхиррзхианските кораби — това си е ваша работа.
— Имаме подобно намерение — призна Дашка. — Но преследването им е само половината от проблема. Не бива да забравяме, че става въпрос за цяла флотилия. Ще ми се да разполагам с малко повече огнева мощ, в случай че попадна право в гнездото на осите. А инак идеята ми е да скоча там, да се огледам и веднага да скоча обратно, преди да са ни разпердушинили на атоми.
— Ами попитайте йикроманците — изръмжа Монтгомъри, без да откъсва поглед от екрана. Слава Богу, животоподдържащата система на „Антилопа“ функционираше нормално. Може би техниците щяха да успеят да прехвърлят повредената апаратура на „Галилео“, за да я ремонтират.
— О, не! — Дашка поклати глава. — Не вярвам на йикроманците.
Монтгомъри бавно се извърна към него.
— Вижте — поде той, като фиксира Дашка със стоманения си поглед. — Почти цялата сила, с която разполагах, беше унищожена. Унищожена — разбирате ли? Единственият кораб, който в момента е в състояние да изпълнява някакви задачи, е „Пеликан“, и само защото го оставихме в тренировъчната зона, когато се хвърлихме на тази нелепа спасителна мисия. Нямам никакво намерение да ви играя по свирката, нито ще позволя на някой от корабите си да тръгне с вас. — Той го посочи с пръст. — Нека също така ви припомня, че тъкмо вашите приятелчета от Севкоордското военно разузнаване подхвърлят оръжие на йикроманците. Щом не им вярвате, толкова по-странно е, че сключвате с тях разни договори и спогодби за въоръжаване.
— Комодор? — намеси се един свързочен офицер. — Има повикване за господин Дашка. Той тук ли е?
— Лейтенант — сопна се Монтгомъри, — тук не сме в личните покои на споменатия господин. Който и да го търси, може да почака.
— Слушам, сър — отвърна офицерът. — Аа… сър, става въпрос за Кливерес си Йятуур, Дванайсетия консул на Йикроманската йерархия. Тя би искала да разговаря с господин Дашка.
Монтгомъри метна на Дашка гневен поглед.
— Благодаря — изръмжа той, превключи канала и подкани Дашка да се приближи. — Както вече разбрахте, вас търсят.