Когато боговете се смеят

— Защо говорите така, Игор Валентинович — тихо каза тя, вперила поглед в пода, — та нали аз всичко ви обясних. Мамех татко, за да не се разстройва излишно. Не съм търсела някаква облага за себе си.

— Не се обиждайте, Женя. — Лесников сметна, че сега е моментът да приключи с разговора. — Ние, милиционерите, сме хора груби, недодялани. Често сме нетактични. Работата ни е такава, нали разбирате. Хайде, сега ще ви изпратя и ще тичам на доклад при началството. Вече ме чакат.

Женя най-сетне стана и посегна към чантата си, оставена на перваза.

— Не е нужно да ме изпращате, няма да се загубя — сухо каза тя, преметна през рамо тънката кожена дръжка и погледна как Игор поставя на пропуска своя засукан подпис.

— Значи сте не само отмъстителна, но и жестока? Днес изглеждате толкова добре, че ми се искаше да ви се полюбувам още пет минути, а вие ме лишавате от това удоволствие. Ако ми обещаете винаги да изглеждате така, ще се постарая да заловя Фена, колкото може по-бързо.

— Защо?

Тя впери в него очи, пълни с молба и надежда, но същевременно Лесников видя в тях страха й, че може отново да чуе някоя груба шега.

— За да ви видя отново. При нашата работа нямаме никакво свободно време, не ходим по срещи, така че можем да видим красиво момиче само поради служебна необходимост.

След като се раздели с Женя, Игор облекчено въздъхна. Каква хлапачка, а! Огън! „Никога няма да ви забравя“. Май успя да й внуши всичко, каквото трябваше: той е груб, недодялан и изобщо не е такъв, какъвто си го е измислила, няма да тича на срещи с нея, защото няма свободно време, а иначе е с богата душевност, винаги е готов да оцени нейната неземна красота. Обикновено тази схема имаше ефект, но по-рано Игор я бе използвал с по-възрастни дами, които умеят да четат между редовете и да разбират от намеци. А Женя… Кой знае, може би е малка за такива тънкости. Няма да чуе това, което не иска да чуе, а ще запомни само, че Лесников се стреми да я види, колкото може по-скоро. И ще продължи да мечтае за него.