Бонбонени обувки

Не искам да знам тайните ти, Мисля си аз.

Но гранитната плоча е на друго мнение. Прошарена със слюда, тя намига и блещука, улавя и задържа погледа ми. Вече почти ги виждам – образите, отразени в камъка. Пред очите ми те се оформят, започват да добиват смисъл – проблясъци от живот, от минало, превърнало Тиери в човека, който е сега.

Това е Тиери в болница. По-млад с двайсетина години, седи и чака пред затворена врата. Носи два пакета пури, вързани с панделки – едната синя, другата розова. Предвидил е всяка възможност.

А сега – още една чакалня. По стените са изрисувани герои от анимационни филми. Жена седи до него с дете на ръце. Момчето е на около шест годинки. То се е втренчило разсеяно в тавана и нищо – нито Мечо Пух, нито Тигър, нито Мики Маус – не пали и най-малката искрица в очите му.

Сграда, не точно болница. И момче – не, младеж, – облегнат на ръката на хубавичка сестра. Младежът изглежда около двайсет и пет годишен. Едър като баща си, той първи прегърбен, главата му тежи, усмивката му е безсмислена като усмивката на слънчоглед.

И най-сетне разбирам. Това е тайната, която той се опитваше да потули. Разбирам смисъла на тази широка, бляскава усмивка на човек, продаващ фалшива религия от врага на врата, разбирам защо никога не говори за сина си, разбирам педантичния му перфекционизъм; начина, по който понякога поглежда Розет – или по-скоро избягва да я погледне...

Въздъхнах.

– Тиери – казах аз. – Всичко е наред. Няма защо да ме лъжеш повече.

– Да те лъжа?

– За сина ти.

Той се вцепени и дори и без помощта на гранитната плоча видях как тревогата му нарасна. Лицето му пребледня, по челото му изби пот и гневът, временно изтласкан от страха, се втурна обратно като зъл вятър. Тиери се изправи – изведнъж заприлича на мечка, – събори чашата с кафето и разпръсна шоколадовите бонбони в шарени хартийки по цялата маса.

Нищо му няма! – заяви той с твърде висок глас. – Синът ми Алън се занимава със строителство. Истинска отломка от старата скала! Не го виждам често, но това не значи, че не ме уважава – и не значи, че аз не се гордея с него! – сега вече крещеше и Розет си беше запушила ушите. Кой ти е наговорил други неща? Рижия ли? Този кучи син е душил наоколо!

Рижия няма нищо общо – отвърнах аз. – Ако те е срам от собствения ти син, как изобщо може да те е грижа за Розет?

– Ян, моля те. Не е така. Не ме е срам. Но той ми е син. Сара не можеше да има повече деца и аз исках той да бъде...

– Съвършен. Знам.

Той ме хвана за ръцете.

– Мога да живея с това, Ян. Мога, честна дума. Ще извикаме специалист. Тя ще получи всичко, каквото поиска. Бавачки, играчки...

Още подаръци, помислих си аз. Сякаш това щеше да промени чувствата му. Поклатих глава. Душата не се променя. Можеш да лъжеш, да се надяваш, да се преструваш пред себе си – но в края на краищата можеш ли да избягаш от стихията, от която си роден?

Сигурно го е прочел в погледа ми – лицето му посърна, раменете му увиснаха.

– Но всичко е уредено... – каза той.