Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Това си струва да се изиграе.
Да направим равносметка на постигнатото дотук. Покрай всички останали занимания аз се боря усилено с пинятата на Ян и досега от нея паднаха няколко неща.
Първо, тя не е Ян Шарбоно.
Е, това вече го знаех, разбира се. Но по-интересното е, че не е и Виан Роше – или поне така мисля, след като прегледах съдържанието на кутията ѝ. Знаех си, че съм пропуснала нещо важно, и завчера, когато Ян излезе, най-после намерих това, което търсех.
Всъщност го видях още първия път, но не му обърнах внимание, защото се бях съсредоточила върху Виан Роше. Но то е там, в кутията, вързано с избеляла червена панделка: сребърно талисманче коте, вероятно свалено от евтина гривна или синджир, почерняло от времето. То стои в кутията на Виан до пакет ароматни сандалови пръчки и колода карти Таро, доста овехтели и опърпани.
Също като мен Виан пътува с малко багаж. Нещата, които пази, не са безполезни вехтории. Всяка вещ в тази кутия има определено значение и същото важи за сребърния талисман. Той е споменат в една изрезка от вестник, толкова изтъняла и потъмняла, че не посмях да я разгърна нацяло: в статията се разказва за изчезването на Силвиан Кайу, бебе на осемнайсет месеца, откраднато пред една аптека преди повече от трийсет години.
Дали е правила опити да се върне? Инстинктът ми подсказва, че не е. Човек сам избира семейството си, казва тя, и онова младо момиче, което е нейна майка и чието име дори не се споменава в статията, за нея е само източник на ДНК. За мен обаче...
Наречете ме любопитна, ако щете. Потърсих информация в интернет. Отне ми известно време – всеки ден изчезват деца, а това беше стар случай, разследването беше отдавна прекратено и никой вече не се интересуваше от него, – но накрая намерих това, което търсех, включително името на майката, млада жена на двайсет и една години по времето, когато детето ѝ е изчезнало, сега на четирийсет и девет (ако се вярва на информацията в уебсайта на училището, което е завършила), разведена, без деца, все още живее в Париж близо до "Пер Лашез" и държи малък хотел.
Хотелът се казва "Льо Стендал" и се намира на ъгъла на булевард "Гамбета" и улица "Матис". Има не повече от десетина стаи, проскубана изкуствена елха във фоайето и екстравагантно претрупан интериор. До камината има кръгла масичка, на която под стъклен похлупак е застанала мирно порцеланова кукла с копринена розова рокля. Друга кукла, облечена като булка, стои на стража в подножието на стълбището. Трета – синеока, с червено палто и шапка – седи на рецепцията.
И там зад бюро седи самата управителка, едра жена с изпито лице, рядка коса, типична за хората на постоянна диета, и очи също като на дъщеря си...
– Госпожо...
– Какво обичате?
– Аз съм от "Льо Роше дьо Монмартър". Правим специална промоция на домашно приготвени шоколадови бонбони, затова искам да ви предложа да опитате тези мостри...
Лицето на госпожата изведнъж се вкисна.
– Не се интересуваме – каза тя.
– Не сте длъжна да купувате. Само опитайте няколко бонбона и...
– Не, благодаря.
Разбира се, не очаквах друго. Парижани са много подозрителни хора, а предложението ми беше твърде примамливо, за да не е измама. Въпреки това аз извадих една кутия с нашите специалитети и я отворих на рецепцията. Дванайсет трюфела в гъст слой какао на прах, всеки поставен в гнездото си от златиста хартия, в ъгъла на кутията – жълта роза, а отстрани на капака – символът на Господарката Кървава луна.
– Вътре има визитна картичка – казах аз. – Ако ви харесат, можете да поръчате направо от нас, без посредници. Ако ли не... Тези са подарък от заведението. Хайде. Опитайте и ми кажете какво мислите.
Госпожата се поколеба. Виждах как вродената ѝ подозрителност се бори с миризмата, която се разнася от кутията: плътен аромат на дим и какао, леки нотки на карамфил, кардамон, ванилия, летливото ухание на "Арманяк", напомнящо за изгубени времена, сладка горчивина като отминало детство.
– На всеки хотел в Париж ли ги подарявате? Така няма да спечелите много.
Аз се усмихнах.
– Раздавай, за да получаваш. Така мисля аз.
Тя извади един трюфел от златното му гнездо.
Отхапа.
– Хм. Не са лоши.