Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
И отново започвам да се чудя колко бързо се промени всичко. Преди три месеца бяхме чужденци тук; корабокрушенци, изхвърлени на скалистия остров Монмартър. Сега сме част от пейзажа, също като "При Йожен" и "Льо Пти Пенсон"; а местните, които никога не биха и стъпили в магазин на "туристка", сега минават от тук веднъж-дваж седмично (а някои почти всеки ден) за кафе, торта или шоколад.
Какво ни промени? Шоколадовите бонбони, разбира се знам, че моите домашни трюфели са много по-хубави от всичко, излязло от фабрика. Обстановката също е по-приветлива, а когато Зози ми помага, имам време да седна и да си поговоря с хората.
Монмартър е село вътре в града и си остава дълбоко, макар и съмнително носталгично с тесните си улички, старите кафенета и къщите от селски тип – варосани, с капаци на прозорците и здравец в теракотови саксии. На населението на Монмартър, откъснато и издигнато над кипящия от промени Париж, понякога му се струва, че това е последното село, мимолетна отломка от минало време, когато всичко е било по-мило и по-просто, когато всички са оставяли вратите незаключени и всякакви болести и рани са се лекували с парченце шоколад...
Всичко това е илюзия, струва ми се. За повечето хора тук това време никога не е съществувало. Местните живеят в отчасти въображаем свят, където миналото е толкова дълбоко затрупано под самозалъгване и съжаление, че те почти са повярвали в собствената си измислица.
Вижте Лоран, който така плюе по емигрантите, но чийто баща е полски евреин, избягал в Париж по време на войната – сменил си името, оженил се за тукашно момиче и станал Гюстав Жан-Мари Пенсон, по французин и от французите, твърд като камъните на "Сакре Кьор".
Той не говори за това, разбира се. Но Зози знае – сигурно ѝ го е казал. А мадам Пино с нейното сребърно разпятие, напрегната неодобрителна усмивка и витрина, пълна с гипсови светци...
Мадам Пино никога през живота си не е била мадам.
На младини (разправя Лоран, който знае тези неща) тя е била кабаретна танцьорка в "Мулен Руж" и понякога е танцувала с монашеска забрадка, високи токчета и черен сатенен корсет, толкова прилепнал, че да ти се насълзят очите. Надали бихте очаквали точно това от продавачка на религиозни сувенири и все пак...
Дори нашите красавци Жан-Луи и Попол, които така опитно обработват туристи на "Плас дю Тертр" и подмамват дамите да се разделят с парите си с фанфаронски комплименти и непристойни намеци. Ще кажете, че поне те са такива, каквито изглеждат. Но никой от тях не е стъпвал в галерия, нито е учил в художествено училище и въпреки цялата си мъжествена привлекателност и двамата са кротки, макар и откровени хомосексуалисти, които смятат да се обвържат с гражданска церемония – може би в Сан Франциско, където това е по-обичайно и не се осъжда толкова строго.
Така казва Зози, която сякаш знае всичко. Анук също знае повече, отколкото ми казва, и аз започвам все повече да се безпокоя за нея. Навремето тя ми казваше всичко. Но напоследък е станала неспокойна и потайна; понякога се крие с часове в стаята си и прекарва почивните си дни най-често на гробището с Жан-Лу, а вечерите – в разговори със Зози.
Разбира се, нормално е за дете на нейната възраст да иска малко повече независимост отпреди. Но у Анук има някаква бдителност – студенина, която тя може би дори не осъзнава, – която ме държи нащрек. Все едно някаква ос между нас се е разместила, някакъв безмилостен механизъм бавно е започнал да ни отдалечава една от друга. Навремето тя ми казваше всичко. Сега всичко, което казва, звучи странно предпазливо; усмивките ѝ са твърде лъчезарни, твърде насилени, че да ме успокоят.
Дали е заради Жан-Лу Рембо? Не мислете, че не съм забелязала как напоследък тя почти не го споменава, предпазливия ѝ поглед, когато заговоря за него, вниманието, с което се облича за училище, а преди дори не ѝ хрумваше да се среши...
Или може би е заради Тиери? Дали не се тревожи заради Рижия?
Опитах се да я попитам направо дали нещо не е наред – нещо в училище, може би неприятности, за които не знам. Но тя вечно отговаря "Не, мамо" с онзи гласец на добро момиченце и тича нагоре по стълбите да си учи уроците.
По-късно същата вечер дочух смях, който идваше от стаята на Зози, промъкнах се в подножието на стълбището, наострих уши и чух гласа на Анук – като спомен. И знаех, че ако отворя вратата – например за да я попитам иска ли нещо за пиене, – смехът ще секне, очите ѝ ще станат студени и Анук, която съм чула отдалеч, ще изчезне като фея от приказките...