Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Не "аз те обичам", а "всичко е уредено".
И въпреки горчивия вкус в устата си изведнъж усетих внезапен и мощен прилив на радост. Сякаш нещо отровно, заседнало в гърлото ми, бе успяло да изскочи...
Отвън звънчетата звъннаха веднъж и аз инстинктивно, без да мисля, сключих пръсти срещу лош късмет. Старите навици умират трудно, разбира се. Не бях правила това от години. Но не можех да не се разтревожа – дори такава дреболия може да събуди отново вятъра на промяната. И когато Тиери си тръгна и аз останах сама, ми се стори, че чух гласове във вятъра, гласовете на Достопочтените, и далечен смях.
ЕТО. ПОЛУЧИ СЕ. УРА! СКАРАХА СЕ ЗАРАДИ РИЖИЯ и аз нямах търпение да му го кажа след училище, но никъде не можах да го открия.
Отидох в пансиона на "Рю дьо Клиши", където Тиери каза, че е отседнал, но когато почуках на вратата, никой не отвори, а един старец с бутилка вино ми се скара, че съм вдигала шум. Нямаше го и на гробищата, а на "Рю дьо ла Кроа" никой не го беше виждал. Накрая се отказах, но оставих в пансиона бележка с надпис "Спешно!" и Рижия сигурно ще я види, като се прибере. Ако се прибере, разбира се. Защото полицията вече беше пристигнала и никой не можеше да излиза.
Отначало си помислих, че са дошли заради мен. Вече се беше стъмнило, беше почти седем часа и двете с Розет вечеряхме в кухнята. Зози беше излязла някъде, а мама си беше облякла червената рокля и като никога бяхме само трите...
И тогава дойдоха те – двама полицаи, – и първата глупава мисъл, която ми хрумна, беше, че с Тиери се е случило нещо ужасно и по някакъв начин аз съм виновна – заради онова, което направихме в петък вечерта. Но Тиери беше с тях и изглеждаше съвсем добре – само дето беше по-гръмогласен, по-весел и по-дружелюбен отвсякога, но в цветовете му имаше нещо, което ме накара да мисля, че може би само се преструва на весел, за да излъже хората, и това отново ме изнерви.
Оказа се, че търсят Рижия. Стояха в магазина половин час и мама ме прати горе с Розет, но все пак успях да чуя голяма част от онова, за което си говореха, макар че не съм сигурна за всички подробности.
Явно става въпрос за някакъв чек. Тиери твърди, че го дал на Рижия – запазил отрязъка и така нататък, – а Рижия се опитал да го подправи, преди да вложи парите в сметката си, за да вземе повече пари от сумата, на която бил чекът.
Хиляда евро, казаха. Това се нарича измама, крещи Тиери, и за такова нещо се влиза в затвора, особено ако използваш чуждо име, за да откриеш сметката и да изтеглиш парите, преди някой да се усети, а после да изчезнеш безследно и дори да не оставиш адрес, на който да ти препращат пощата.
Значи така говорят за Рижия. Глупаво е, защото всеки знае, че Рижия няма банкова сметка и никога нищо не би откраднал – дори от Тиери. Но той наистина изчезна безследно. В пансиона не са го виждали от петък насам, а не е ходил и на работа. Това означава, че аз може да съм последният човек, който го е видял. Означава също, че той не може да се върне тук, защото ако се върне, ще го арестуват. Този глупав Тиери! Мразя го! Не изключвам възможността да е измислил всичко това, за да натопи Рижия.
След като двамата полицаи си тръгнаха, те с мама се скараха. Чух Тиери да крещи така, че се чуваше чак на горния етаж. Мама го вразумяваше – казваше, че сигурно е станала грешка. Чувах как Тиери се ядосва все повече и повече – каза: "Не разбирам как все още можеш да си на негова страна", нарече Рижия престъпник и дегенерат, което означава нехранимайко, на когото не може да се има доверие. После каза: "Ян, още не е късно." Накрая мама му каза да си ходи, той си тръгна и остави размазан облак от цветовете си из сладкарницата заедно с лоша миризма.
Когато слязох долу, мама плачеше. Тя каза, че не плаче, но аз знаех, че не е така. И цветовете ѝ бяха объркани и потъмнели, а лицето ѝ – бледо, с изключение на двете червени петна под очите. Тя каза да не се тревожа и че всичко ще се оправи, но аз знаех, че лъже. Винаги познавам.
Смешни неща говорят възрастните на децата си, нали? "Няма нищо. Всичко ще се оправи. Не те обвинявам, стана случайно." Но през цялото време, докато Тиери беше тук, аз си мислех за онзи път, когато срещнах Рижия на гроба на Далида, колко измъчен изглеждаше и как аз му дадох Ухото на Царевицата, за да му донесе богатство и късмет...
А сега се чудя какво съм направила. Почти си го представям – последния чек от Тиери, как Рижия казва: "Имам да свърша някои важни неща", как прибавя една нула към сумата...
Глупаво е, разбира се. Рижия не е крадец. Може да отмъкне картофи от края на нивата, ябълки от градината, царевица от синора, риба от нечие частно езеро – но пари никога. Особено по този начин.