Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Ще минеш ли да ни видиш преди тържеството?
Рижия сви рамене.
– Не знам. Имам да... свърша някои важни неща.
– Но ще дойдеш на тържеството, нали? Обещаваш ли?
– Обещавам – каза той.
– С ръка на сърцето и да пукнеш, ако лъжеш?
– С ръка на сърцето. И да пукна, ако лъжа.
ДНЕС РИЖИЯ НЕ ДОЙДЕ НА РАБОТА. ВСЪЩНОСТ ИЗОБЩО не е идвал през почивните дни. Оказва се, че е заминал рано в петък – напуснал е пансиона, в който беше отседнал, и оттогава никой не го е виждал.
Предполагам, че трябваше да го очаквам. В края на краищата аз го помолих да си отиде. Защо тогава се чувствам така странно опустошена? И защо все го чакам да дойде?
Тиери е бесен. В неговия свят да зарежеш работа е срамно и непочтено; повече от ясно е, че не би приел никакви оправдания. Има и нещо свързано с някакъв чек – чек, който Рижия е осребрил или не е осребрил...
Тази събота и неделя почти не се видяхме с Тиери. Имал някакви неприятности с апартамента – така каза, когато се отби за кратко в събота вечер. Само между другото спомена за отсъствието на Рижия, а аз не посмях да разпитам за подробности.
Днес дойде надвечер и ми разказа всичко. Зози тъкмо затваряше, Розет си играеше с пъзела – изобщо не се опита да сглоби парчетата, но явно ѝ харесва да ги нарежда в сложни спирали по пода. Тъкмо започвах последната партида от пияни вишни, когато Тиери влезе в сладкарницата, очевидно побеснял, със зачервено лице и готов да избухне.
– Знаех си, че в него има нещо съмнително! – заяви той.
– Тези хора! Всичките са еднакви, мътните да ги вземат! Безотговорни и крадливи... скитници! – Тиери произнесе последната дума с най-голямо отвращение и тя прозвуча като екзотична ругатня. – Знам, че ти е нещо като приятел. Но дори ти не можеш да си затвориш очите за това. Да зареже работата, без да каже и дума... да провали плановете ми... Ще го съдя! Или просто ще пребия рижия кучи син...
– Тиери, моля те – аз му налях кафе. – Успокой се.
Но когато става дума за Рижия, това е невъзможно. Разбира се, те двамата са много различни. Солидният и лишен от въображение Тиери, който никога през живота си не е живял извън Париж и чието неодобрение по отношение на самотните майки, "алтернативните начини на живот" и чуждестранната храна ме забавляваха... поне досега.
– Какъв ти е той все пак? Как така сте станали приятели?
Извърнах се.
– Вече сме го обсъждали.
Тиери ме изгледа сърдито.
– Любовници ли сте били? – попита той. – Това ли е? Спала ли си с този кучи син?
– Тиери, моля те...
– Кажи ми истината! Спала ли си с него? – кресна той.
Ръцете ми се разтрепераха. Гневът, още по-яростен от това, че го потисках, напираше да излезе на повърхността.
– И какво, ако съм спала с него? – извиках аз.
Толкова прости думи. И толкова опасни.
Той ме погледна с посивяло лице и изведнъж разбрах, че обвинението, макар и злъчно, е просто поредната поза на Тиери – драматична и предсказуема, но в крайна сметка без никакво значение. Той имаше нужда от отдушник за ревността си, за потребността си да упражнява контрол, за неизказания си ужас от бързината, с която нещата в сладкарницата потръгнаха...
Той заговори с разтреперан глас:
– Длъжна си да ми кажеш истината, Ян. Твърде дълго не обръщах внимание на това. Аз дори не знам коя си, за Бога. Приех те на доверие – и теб, и децата ти – и да си ме чула да се оплаквам? И те едни – глезена нахалница и дебилче...
Тиери рязко млъкна.
Розет вдигна поглед от пъзела, с който играеше на пода. Над главата ни примигна лампа. Пластмасовите форми, с които правя сладки, затракаха на масата, все едно минаваше експрес.
Ян, извинявай. Ужасно съжалявам – Тиери се мъчеше да си възвърне изгубените позиции като продавач, който обикаля от врата на врата с надеждата, че все още има шанс да осъществи продажбата, която му се изплъзва...