Бонбонени обувки

Рижия потрепери и се загърна плътно в палтото си.

– Значи няма да си отидеш? – попитах аз.

– Исках да си отида. Може би трябваше. Но нещо ме притеснява, Анук, не ти ли се е случвало да имаш чувството, че става нещо нередно, че някой те използва, че те манипулира и че само ако знаеш как и защо го прави...

Рижия ме погледна и аз с облекчение видях, че в цветовете му няма гняв, само нюанси на синьото, които подсказват размисъл. Той продължи да говори с тих глас и аз си помислих, че досега не съм го чувала да приказва толкова – Рижия не се изразява с много думи.

– Вчера се ядосах. Ядосах се на Виан, че е скрила такова нещо от мен. Толкова, че не виждах и не чувах, не можех да мисля. После обаче започнах да разсъждавам. Все се питах как Виан Роше, която познавам, е успяла толкова да се промени. Отначало мислех, че вината е на Тиери, но аз познавам този тип хора. Познавам и Виан. Знам колко е силна. И знам, че не би позволила на човек като Тиери льо Тресе да влияе на живота ѝ, особено след нещата, които е преживяла... – той поклати глава. – Не, ако майка ти е в беда, причината не е в него.

– Тогава в кого?

Рижия ме погледна.

– Има нещо около твоята приятелка Зози, което не ми е ясно. Щом я видя, усещам, че нещо не е наред. Прекалено е съвършена. Изглежда ми съмнителна. Може би дори... опасна.

– Какво искаш да кажеш?

Рижия само сви рамене.

Започна да ми идва до гуша. Първо Жан-Лу, а сега и Рижия. Опитах се да му обясня:

– Виж, тя много ни помага, работи в сладкарницата, грижи се за Розет, учи ме на разни неща.

– Какви неща?

Е, щом не харесва Зози, няма смисъл да му разказвам.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах куклата, твърда като кокал, увит във вълна.

– Ти просто не я познаваш. Трябва да ѝ дадеш шанс.

Рижия изглеждаше непреклонен. Науми ли си нещо, трудно може да го разубеди човек. Толкова е обидно – двама от най-близките ми приятели...

– Зози ще ти хареса. Наистина. Тя се грижи за нас...

– Ако мислех, че е така, досега да съм си тръгнал. Само че...

– Ще останеш ли?

Забравих, че съм му ядосана и го прегърнах.

– Ще дойдеш ли на коледното тържество?

– Ами... – той въздъхна.

– Страхотно! Тъкмо ще видиш какъв човек е Зози. И ще се запознаеш както трябва с Розет... О, Рижко, толкова се радвам, че оставаш!

– Да. И аз.

Но по гласа му не личеше да се радва. Всъщност стори ми се много разтревожен. И все пак планът ми успя, което е най-важното. Розет и аз успяхме да обърнем вятъра...

– Имаш ли нужда от пари? – попитах го аз. – В момента имам... – погледнах в джоба си. – Шестнайсет евро и дребни монети, мога да ти ги дам. Мислех да купя подарък на Розет, но...

– Не – отговори той малко рязко или поне така ми се стори. Рижия не обича да взема пари, така че може би не трябваше да му предлагам. – Нямам нужда от пари, Анук.

Е, по нищо не личеше. Виждах го съвсем ясно. Ако Тиери не му плащаше...

Направих знака на Ухото на Царевицата и притиснах дланта си в неговата. Това е знак за късмет, на който Зози ме научи: носи пари, богатства, храна и други такива неща. Не знам как действа, но със сигурност дава резултат: Зози го използва в сладкарницата, за да накара повече клиенти да купуват трюфелите на мама, и макар че не виждам как ще промени положението на Рижия в момента, може да подейства по други начини, например да му донесе нова работа или печалба от лотарията, или да му помогне да намери пари на улицата. Мислено си представих знака и той блесна на кожата на Рижия като искрици лъскав прах. Това ще свърши работа, помислих си аз. И няма да изглежда като подаяние.