Бонбонени обувки

Три часът, гробът на Далида. Не можете да го пропуснете – скулптура в цял ръст, макар че не знам точно коя е Далида – може да е била актриса. Закъснях с няколко минути и Рижия вече ме чакаше. В три и десет беше почти тъмно и докато тичах по стълбите към гроба, виждах само фигура, седнала на един камък, почти като скулптура, напълно неподвижна в дългото си сиво палто.

– Помислих, че няма да дойдеш.

– Извинявай, че закъснях – казах аз и го прегърнах. – Трябваше да се отърва от Жан-Лy, нали разбираш.

Той се усмихна.

– Звучи направо зловещо. Кой е Жан-Лy?

Аз му отговорих, като малко се смутих.

– Един приятел от училище. Много обича да идва тук. Да прави снимки. Мисли, че някой ден ще види призрак.

– Избрал е подходящото място – отбеляза Рижия и ме погледна. – Е? Какво става?

Уф. Направо не знаех откъде да започна. През последните седмици се случиха толкова неща и...

– Ами с Жан-Лу се скарахме.

Знам, че е глупаво, но очите ми се насълзиха. Нямаше нищо общо с Рижия, разбира се, и нямах намерение да говоря за това, но след като го споменах...

– За какво? – попита той.

– За глупости. Нищо особено – казах аз.

Рижия се усмихна тънко, както се усмихват някои църковни статуи. Не че прилича на ангел. Но... някак търпеливо, нали се сещате, все едно казваше: "Мога да чакам цял ден, ако се наложи."

– Той се закле да не идва повече в сладкарницата – обясних аз и ми стана толкова обидно, че за малко да се разплача, особено за това, че се изпуснах пред Рижия. – Каза, че не се чувства уютно.

 Всъщност той не каза само това. Но другото беше толкова глупаво и толкова несправедливо, че нямах сили да го повторя. Вижте, аз наистина харесвам Жан-Лу. Но Зози е най-добрата ми приятелка – освен Рижия и мама, разбира се – и ми е обидно, че той говори така за нея.

– Жан-Лу не харесва Зози? – попита Рижия.

Аз свих рамене.

– Той не я познава. Сигурно е заради онзи път, когато тя му се сопна. Обикновено Зози не е такава. Просто не обича да ѝ правят снимки.

Но не беше само това. Днес Жан-Лy ми показа двайсетина снимки, които беше разпечатал на принтера си. Снимки, правени в сладкарницата: на коледната къща, на мама и на мен, на Розет. Имаше и четири снимки на Зози, уловена под необичаен ъгъл, сякаш се беше опитал да я снима тайно...

– Не е честно. Тя каза, че не иска да я снимаш – сопнах се аз на Жан-Лу.

Той се заинати:

– Само ги погледни.

Погледнах ги. Бяха ужасни. Размазани, а Зози изобщо не приличаше на себе си – виждаше се само блед овал вместо лице и уста, сгърчена като бодлива тел – и всичките имаха еднакъв дефект: някакво тъмно петно около главата ѝ, очертано с жълто...

– Сигурно си объркал нещо при разпечатването – казах аз.

Жан-Лу поклати глава.

– Не съм ги пипал, така излязоха.

– Е, тогава е от светлината или от нещо друго.

– Може би – каза той. – Или от нещо трето.

Аз го изгледах.

– Какво искаш да кажеш?

– Знаеш – каза той. – Светещ призрак.