Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Но продължавам да размишлявам. Ами ако е било отмъщение? Ако се е опитвал да отмъсти на Тиери? Или, още по-зле, ако го е направил заради мен и Розет?
Хиляда евро са много пари за човек като Рижия. С тях можеш да си купиш лодка. Да се установиш. Да си откриеш сметка в банка. Да пестиш пари за семейството...
И тогава си спомних какво ми каза мама: "Рижия прави каквото иска, винаги е правил така. През цялата година живее на реката, спи на открито, не може да понася затворени помещения. Ние не можем да живеем така."
И тогава разбрах. Аз съм виновна. С куклите, с желанията, със символите и знаците бях направила от Рижия престъпник. Ами ако го арестуват? Ако го тикнат в затвора?
Мама разказваше една приказка за три духчета, които се казвали Син Пик, Червен Пик и Колеграм. Син Пик се грижел за небето, звездите, дъжда, слънцето и птиците във въздуха. Червен Пик се грижел за земята и всичко, което никне на нея – растения, дървета и животни. А Колеграм, който бил най-младият, трябвало да се грижи за човешката душа. Но Колеграм вечно се обърквал – винаги когато се опитвал да сбъдне най-съкровеното желание на някого, ставало нещастие. Веднъж се опитал да помогне на беден старец, като превърнал есенните листа в злато, но старецът, като видял парите, така се развълнувал, че натъпкал твърде много в торбата си, а тя го премазала и го убила. Не помня как свършваше приказката, помня само, че ми беше жал за Колеграм, който толкова се стараеше и вечно бъркаше. Може би и аз съм същата. Може би просто не мога да се грижа за душите.
Леле, каква бъркотия. А всичко вървеше толкова добре. Но за седем дни могат да се случат много неща, а вятърът продължава да се мени. А и бездруго е твърде късно. Вече не можем да спрем. Стигнали сме твърде далеч, за да се върнем обратно. Още едно усилие – и ще стане, струва ми се. Още един призив към Вятъра на Промяната. Може би миналия път сме объркали нещо – цвят, свещ, знак. Този път с Розет ще го направим както трябва. Веднъж завинаги.
ТАЗИ СУТРИН ТИЕРИ ПАК ДОЙДЕ ДА РАЗПИТВА ЗА Рижия. Може би си мисли, че тази история ще промени нещата между нас – че ако злепостави Рижия, това по някакъв начин ще възвърне доверието ми в него самия.
Но, разбира се, не е толкова просто. Опитах се да му обясня, че не става въпрос за Рижия. Но Тиери е непоклатимо убеден. Той има няколко приятели в полицията и вече използва влиянието си, за да привлече повече внимание към този доста маловажен случай на измама. Но Рижия изчезна както винаги, точно като Свирачът от Хамелн – скри се зад билото на хълма.
На тръгване Тиери ми подхвърли още едно, последно отровно сведение, получено вероятно от приятеля му в жандармерията...
– Сметката, която е използвал, за да осребри чека, е на името на жена – каза той, след което ме изгледа с лукава, тържествуваща усмивка. – Май приятелят ти не е сам.
Днес пак облякох червената си рокля. Не е обичайно за мен, но сцената с Тиери, изчезването на Рижия и времето все така мъгливо и снежно – ме накараха да копнея за нещо ярко.
И дали заради самата рокля, или заради дивия полъх на вятъра, долетял отвън, напук на всичките ми тревоги, напук на всичко – думите на Тиери, болката в сърцето ми при мисълта за Рижия, безсънните нощи, страховете, – изведнъж усетих, че съм запяла, докато работя.
Сякаш съм обърнала някаква страница. За пръв път от години се чувствам свободна – свободна от Тиери, свободна дори от Рижия. Свободна да бъда каквато искам – макар че още не знам каква.
Зози излезе сутринта и аз за пръв път от седмици съм сама, без да броя Розет, която е изцяло погълната от кутията си с копчета и блокчето за рисуване. Почти бях забравила какво е да стоиш зад тезгяха в пълна с хора сладкарница, да разговаряш с клиентите, да отгатваш любимите им бонбони.
Донякъде се изненадах от големия брой редовни клиенти. Разбира се, аз ги чувам как влизат и излизат, докато работя в кухнята отзад, но не бях забелязала колко много хора вече идват тук. Мадам Люзерон – макар че днес не е нейният ден. После Жан-Луи и Попол, привлечени от възможността да рисуват на топло, както и от желанието да хапнат торта с кафе мока. Нико – сега е на диета, но тази диета явно включва ядене на големи количества кокоски. Алис – с клонка имел за сладкарницата и нетърпение да хапне от любимите си бонбони с карамел. Мадам Пино, която пита за Зози...
Тя не беше единствената. Всички редовни клиенти питаха за Зози, а Лоран Пенсон, който дойде изтупан и сияещ и ме поздрави с темпераментен поклон, сякаш посърна, като видя коя съм, сякаш червената ми рокля го бе навела на мисълта, че зад щанда стои някой друг.