Тайният орден

Следователката се опита да внесе малко спокойствие и заговори тихо на португалски.

— Точно така — обади се Сабатини. — Кажи му също, че при втори такъв опит ще е мъртъв.

Кордеро каза още нещо, след което се обърна отново към него.

— Ако си дошъл да се сбогуваме, нека се сбогуваме, преди някой да е пострадал.

Лицето на мъжа се изкриви в странна гримаса.

— Не съм дошъл да се сбогувам, а да те взема с мен.

— Съжалявам, Сал, но мястото ми е тук при сина ми.

— Марко ще дойде с нас.

Тръпки полазиха по гърба ѝ от интонацията на последните му думи.

— Няма да нараня никого. Приключих с това. Ще спра да наранявам и себе си. Вече никой няма да изпитва болка.

— Сал, моля те… — започна тя с надеждата, че ще успее да го убеди да свали оръжието и така никой няма да пострада.

— Стига с твоетомоля те! — кресна Сабатини. — Аз съмлъвът. Не може да нареждаш на един лъв какво да прави. Не и сега. Никога. Ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Ще сеподчиняваш. Разбра ли ме?

Кордеро кимна безмълвно. Мъжът пред нея беше напълно неуправляем.

— Къде е шибаното ти гадже? И не ме лъжи.

— Нямам гадже, Сал.

— Лъжкиня! — извика онзи и я зашлеви със свободната си ръка.

Бащата на Кордеро скочи да я защити, но Сабатини го перна с дръжката на пистолета си през лицето. Краката на стареца се подкосиха и той се стовари обратно на канапето.

Кордеро отново заговори бързо на португалски и се обърна към бившия си колега:

— Сал, престани.

— Сал, престани— иронично подхвърли той. — Дотук с игрите. Време е да тръгваме.

Сграбчи косата ѝ, рязко наведе главата ѝ надолу, така че се наложи тя да пристъпва настрани. Хвърли поглед към вбесения ѝ баща и ужасената ѝ майка и процеди:

— Мръднете ли, всички умирате. Детето — също. Ясно ли е?

Кордеро заговори пак на португалски на вцепенените си от ужас родители и те само кимнаха.

— Така е по-добре — ухили се Сабатини. — Да вървим. — И той я повлече към мястото, където стоеше телефонът ѝ. Изскубна кабела от стената и продължи с нея към стаята на Марко.

— Сал, няма смисъл да правиш…

— Шшт — зашепна той. — Всичко ще стане много тихо и много бързо. Ще видиш. Ще бъдем много щастливи.

Стигнаха вратата на детската стая и с върха на обувката си Сабатини я бутна. Погледна към леглото, но момченцето го нямаше там.

— Къде е? — вбеси се той. — Къде, по дяволите, е?

Кордеро мълчеше.

Влачейки я за косата, той пристъпи в стаята и с рязко движение вдигна завивките. С трясък отвори и вратата на шкафа, но детето го нямаше и там.

Излезе в коридора, влачейки Кордеро след себе си, и я блъсна на пода в дневната. Тъкмо да ѝ каже, че ще я застреля, ако родителите ѝ не кажат къде е скрито детето, видя, че възрастните хора са изчезнали.