![Игра на духове [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/4/igra-na-duhove-bg-download.jpg)
Игра на духове [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #15
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547339576
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на духове [bg]». Краткое содержание книги:
- Но се върнахте отново? - попита Ейнджъл.
- Еклънд ми каза, че трябва да научим повече. Сигурно е бил прав, но той не знаеше или не искаше да знае какво е там, от другата страна. Неговата цел беше да проследи Братята. Успя да ме придума по телефона. Но вината не беше само негова; аз също бях любопитен. Втория път стигнах по-далеч и се приближих до мястото, на което усещах, че се намират те, а когато се опитах да се върна, не можах. Бях влязъл твърде дълбоко или бях останал прекалено дълго. Така или иначе, не можех да се събудя. Тогава децата се върнаха, но този път с тях имаше и други - възрастни, които искаха същото като тях. Може би съм им се сторил като маяк, който трябва да следват, за да се измъкнат оттам. Макар да не можех да им помогна да избягат, аз носех светлина и топлина. Аз бях живот. Обзе ме паника и това ме спаси. Когато се опомних, помислих, че съм получил гърч. Гърдите ме боляха, лицето ми беше мораво. Едва намерих сили да се замъкна до леглото си. Когато Лори се прибра, казах ѝ, че не ми е добре. Помниш ли, мила? Това беше през декември.
- Помня.
Лори изглеждаше така, сякаш ѝ се искаше да зашлеви мъжа си по врата заради тази глупост и само присъствието на двамата непознати я спираше.
- Съжалявам - каза Тейър.
- Има за какво - отвърна тя, но Ейнджъл забеляза, че не отдръпна ръцете си, а само още по-здраво стисна тези на мъжа си. Тоби може да беше глупак, но си беше нейният глупак.
- Разказахте ли това на Еклънд? - попита Ейнджъл.
- Да. Постигнахме споразумение: щях да търся Братята само когато и той е с мен, и щяхме да поставим ограничение на времето, прекарано от другата страна. Той дойде малко след Нова година, когато Лори замина на гости на дъщеря ни в Бостън, и направихме проба. Седнах на същия този стол, с Еклънд до себе си, и преминах отвъд. Еклънд каза, че веднага си проличало: очите ми се отворили. Било отвратително преживяване: да те гледа човек, който не те вижда. Преброил до десет и ме върнал обратно.
- Как?
- Както се буди сомнамбул. Разтърсил ме здраво, аз съм затворил очи, а когато ги отворих, отново бях тук. Чувствах се като Дороти във „Вълшебникът от Оз“, само че без вълшебните пантофки. Както и да е, с Еклънд всичко изглеждаше по-безопасно. Имаше кой да се грижи за мен. Разбрахме се за двайсет минути, което беше два пъти повече, отколкото бях прекарвал отвъд досега, но знаех къде трябва да отида. Вече усещах това място и познавах пътя, който щеше да ме отведе при тях.
- Имахте ли доверие на Еклънд?
- Нямах причина да се съмнявам в него и той не ме подведе. Удържа на думата си.
Луис и Ейнджъл забелязаха, че Тейър отново трепери: съвсем слаб тремор в дланите, ръцете и челюстта, като при човек в начален стадий на Паркинсон, но достатъчен, за да накара жена му да вдигне ръце към лицето му, за да го успокои. Очите на Тейър се разшириха и изпълниха с отчаяние, като че ли гледаше яма, пълна с останки от невинни хора.
- Еклънд не беше виновен за това, което се случи. Той не можеше да знае. Никой от нас не можеше.
- Какво? - прошепна Ейнджъл.
- Колко са зли.
Точно тогава на вратата се позвъни за втори път този следобед.
82.
Самнър притаи дъх в мига, в който видя мъжа, и минаха няколко секунди, докато отново задиша, след като онзи се скри в стаята. Гърдите му изпуснаха задържания въздух със свистене, напомнящо на разбиваща се в скалите вълна, и Ричард го погледна предупредително. Самнър вдигна ръка в знак на извинение, но нещо определено не беше наред. Звънецът работеше. Бяха го чули. Но никой не им беше отворил.
Трябваше да си тръгнат.
Веднага.
Ричард обаче продължи напред.
В кухнята.
Покрай масата.
През вратата.
В коридора.
Тейър и Луис наблюдаваха двамата мъже иззад завесите в спалнята на втория етаж. Непознатите се отдалечиха от предната врата и заобиколиха къщата. Междувременно Ейнджъл се опитваше да успокои Лори, за да не изпадне в паника. Тейър ясно виждаше оръжията в ръцете на мъжете отвън, но реши да не го споменава пред жена си, също както намери за неуместно да ѝ каже, че току-що го е връхлетяло ново главоболие, все едно някой бе стоварил тухла отгоре му. Тя бездруго беше ядосана от факта, че той отвори сейфа и извади пистолета, особено след като усети миризмата на грес и се досети, че той през цялото време го е поддържал - за всеки случай.
- Познавате ли ги? - попита Луис.
- Не, но са от Братята. Можете да ми вярвате за това.
Луис не виждаше причина да не му повярва. Може би дори бяха същите хора, които бяха убили Мишел Сулиер. В такъв случай явно бяха подели сериозна чистка. Наруга се, че не е извел Тейър и жена му по-рано от къщата. Макар и неохотно, беше позволил на Лори да извика полиция. Полицията задаваше въпроси, а Луис не обичаше да отговаря на въпроси, особено зададени от полицията. Вече беше взел оръжието на Ейнджъл. Изслушването в Ню Йорк беше след седмица и не биваше да усложняват нещата. Той от своя страна не беше осъждан, макар да бе извършил достатъчно престъпления за десет доживотни присъди. Оръжието в ръката му беше регистрирано и с изрядни документи. Това обаче не правеше перспективата за въвличане на полицията по-привлекателна.