Игра на духове [bg]

Тейър целият трепереше. Жена му сложи ръце върху неговите и го успокои.

- Някои от тях се крият. Това правят Братята: крият се.

- От какво? - попита Ейнджъл.

- От съд и възмездие.

Луис знаеше, че е време да изкарат двамата Тейър от дома им. Тук те бяха в опасност; по-сигурно щеше да бъде да ги настанят в мотел. В същото време съзнаваше, че това, което Тейър говори, е важно. Паркър щеше да иска да го чуе, а ако го прекъснеха сега, можеше да се успокои и никога вече да не проговори толкова открито.

- Това място те разболява - продължи Тейър. - То не е за живите. Не е дори за мъртвите. Напомня повече на чистилище, на пролука между световете. Пълно е с пукнатини и пропасти, и мрачни ъгли - всякакви места, в които можеш да се скриеш и да бъдеш скрит. Там са се приютили Братята. Направили са си бърлога далеч от онези, които просто са се заблудили. Това е крепост и е тяхна. Излизат само ако се налага, когато някой трябва да бъде убит. Тогава ги зървам и аз от тази страна. Те нямаха никаква представа, че ги виждам, поне в началото. В нашия свят те са почти слепи, но не и в техния. Това беше моята грешка. Не биваше да ги търся. И Еклънд не биваше да ме моли за това. Защото те ме усетиха и вече знаят.

Приличало на град от дим: така Тейър описа мястото, на което се криеха Братята. Имало къщи, улици и високи сгради, но всички те напомняли на отражения в мъгла. Трептели и нямали ясни очертания и измерения. Небето било червено, а далечните хълмове приличали просто на тъмни кръпки в небосвода. Някои от сградите му били познати, особено на хоризонта, който съчетавал елементи от множество големи градове в Америка. Тейър интуитивно разбрал, че пейзажът е резултат от колективните спомени на всички, които преминавали през него. Затова големите небостъргачи не били толкова детайлни, колкото по-малките къщи: вторите били важни и интимни, а първите само фон на всекидневието.

Градът бил пълен с привидения - смътни фигури като всичко останало, през което се движели. Някои скитали безцелно и зовели имената на близките си, други седяли по прозорците и вратите на домовете, съградени от спомени, с погледи, зареяни във вечността. Най-зле били децата: Тейър долавял отчаянието им и не могъл да се сдържи да не откликне. Тогава те се обърнали към него, протягайки ръце да го докоснат, а той усещал как собствената му жизнена сила се оттича и осъзнавал, че може да умре на това място, а в този свят да намерят търговеца на мебели безжизнен в собствената му дневна и да припишат смъртта му на инфаркт или инсулт, въпреки че истината била съвсем друга. Опитал се да се отскубне от малките ръчички и да принуди другото си аз - онзи във фотьойла - да се събуди. Това се случвало винаги внезапно, като че някой го е напръскал със студена вода, за да го свести. Били минали само минута или две, но му били нужни часове, за да превъзмогне страха си.

Това било първия път.