Златният бряг [bg]

— Представихте се невярно по телефона — казах аз.

— Как така?

Казах му как така и добавих:

— Говорите с адвокат, мистър Новак, и съвсем не започвате добре.

Разбира се, човекът бе просто вбесен и сега щеше да използва всяка възможност, за да ми го върне тъпкано. Но имах чувството, че той, така или иначе, възнамеряваше да направи това.

— Седнете — наредих му аз.

Той седна. Аз останах прав и го гледах от високо. Това е малката ми игра на превъзходство. Мистър Новак беше на около четирийсет години, а всеки, задържал се толкова дълго в СВП, определено беше професионален служител, т.е. професионалист. Понякога ми изпращат разни младоци, които размахват удостоверения на ЗПС79, или адвокати, на чиито дипломи мастилото още не е засъхнало, и аз ги сдъвквам и ги изплювам още преди да успеят да отворят куфарчетата си. Но Стивън Новак имаше спокоен, леко самодоволен вид, такъв, какъвто има всяко ченге, когато знае, че цялата сила на закона е на негова страна. Той съвсем не изглеждаше впечатлен от обстановката, в която бе попаднал, нито се стресна от доказателствата за една стара, предавана от поколение на поколение юриспруденция. Срещата ни нямаше да е приятна.

— Какво мога да направя за вас, мистър Новак?

Той кръстоса крака и извади от джоба си някакъв малък бележник. Започна да го разлиства, без да ми отговори.

Имах страхотното, желание да го изхвърля през прозореца, но просто щяха да пратят друг. Разгледах Новак за момент. Беше с някакъв ужасен сив поплинов памучен костюм, като тези, дето ги дават на затворниците, когато ги пускат на свобода. Носеше обувки, които всъщност имаха гумени подметки, а горната им част бе от някаква синтетика, която спокойно можеше да се чисти с „Брило“. Ризата му, вратовръзката, чорапите, часовникът, дори прическата му — всичко беше от оказион и аз се почувствах неоправдано обиден от този човек заради разумната пестеливост, която лъхаше от него. Мразя мъжете, които не се издокарват с хубави костюми.

Но това, което наистина не харесвах у Новак, беше, разбира се, фактът, че е тук, за да съсипе живота ми. Поне да беше дошъл малко по-добре облечен.

— Мистър Новак — казах аз, — мога ли да ви помогна да откриете това, което търсите в тази книжка?

Той погледна нагоре към мен.

— Мистър Сатър, вие сте купили една къща в Ийст Хамптън през 1971 г. за 55000 долара. Така ли е?

Колкото и безобиден да ви изглежда този въпрос, това не беше въпросът, който исках да чуя.

— Купих една къща в Ийст Хамптън в началото на 70-те години на приблизително тази цена — отговорих аз.

— Добре. Продали сте я през 1979 г. за 365000 долара. Така ли е?

— Изглежда е така.

(Най-добрата инвестиция, която някога съм правил.)

— Следователно от тази сделка сте получили дългосрочна нетна печалба от 310000 долара. Така ли е?