Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.
— Още колко? — попита Едуард.
— Няма да е след дълго — каза му Алис. — Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.
Тя въздъхна.
— Още ли ти е тежко?
— Да, мерси, че ми го напомни — измърмори тя. — И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно. Пфу!
— Съсредоточи се Алис.
— Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.
Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.
— Тя наистина ще се оправи — издиша той.
— Разбира се.
— Не беше такава оптимистка преди два дни.
— Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.
— Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.
Алис въздъхна:
— Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда…
Тихо дишане.
— Благодаря ти Алис — гласът му бе по-ведър.
Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден — осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?
— Тя ще бъде заслепителна.
Едуард тихичко изръмжа:
— Тя винаги е била.
— Знаеш какво имам предвид. Погледни я — подсмъркна Алис.
Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, както се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.
Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото «бъззз» на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.
Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.
— Мой ред е — чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.
— Хайде сега… — предупреди Емет.
Някой изсъска.
Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.
Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.
От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше…
И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда…
Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.
Как изобщо беше възможно това?
Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха — огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.
— Карлайл — повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.
Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.
Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.
— Чуйте — каза им Едуард.
Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъня.
— А… — каза Карлайл — Почти свърши.
Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.
Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.
— Скоро. — Алис се съгласи оживено. — Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да…?
— Да… да държи бебето надалече.
Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?
Пръстите ми се свиха конвулсивно — раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.
Една ръка стисна своенравните ми пръсти.