Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Затова за времето, в което се осъзнах защитнически свита зад стената — за около шестнайсета от секунда, по-късно разбрах какво ме изуми, и това, че съм преувеличила.
Оуу. Разбира се. Едуард не би ми изглеждал студен. Вече имаме еднаква температура.
Смених позата си за осма от секундата, свиквайки със сцената пред мен.
Едуард се накланяше през операционната маса, която е била моят погребален огън, ръката му протегната към мен, изражението му — развълнувано.
Лицето на Едуард беше най-важното нещо, но за всеки случай, моята периферична версия, регистрираше всичко останало. Някакви инстинкти за защита са се включили и автоматично търсех някакви признаци за опасност.
Вампирското ми семейство любопитно чакаше срещу отдалечената стена до вратата, Емет и Джаспър най-отпред. Сякаш имаше някаква опасност. Ноздрите ми пламнаха, търсейки заплахата. Не помирисвах нищо, което да не си е на мястото. Този лек аромат на нещо вкусно — но затъпено от силни химикали — раздразни гърлото ми отново, карайки го да боли и гори.
Алис поглеждаше, от към лакътя на Джаспър, с огромна усмивка на лицето; светлината заблестя от зъбите й, още един осми цвят на дъгата.
Тази усмивка ме насърчи, и тогава сглобих парчетата. Джаспър и Емет бяха отпред, за да предпазят другите, точно както бях предположила. Това което не се бях досетила веднага, беше че аз бях опасността.
Всичко това бяха странични неща. По-голямата част от сетивата и ума ми все още бяха фокусирани върху лицето на Едуард.
Преди тази секунда никога преди не го бях виждала.
Колко пъти бях зяпала Едуард, и се бях възхищавала на красотата му? Колко много часове — дни — седмици от живота си бях прекарала, сънувайки това, което тогава смятах за съвършено? Мислех си, че ще познавам лицето му по-добре и от своето. Мислех си, че това бе единственото сигурно физическо нещо в целият ми свят: безупречното лице на Едуард.
Като нищо може да съм била сляпа.
За първи път без неясните сенки и ограничеността на човешкото зрение виждах лицето му. Задъхах се и започнах да се боря с речника ми, неспособна да намеря правилните думи. Нуждаех се от по-добри думи.
В този момент другата част от вниманието ми осъзна, че тук няма друга опасност, освен мен самата, и автоматично се изправих; почти цяла секунда премина, откакто бях на масата.
Моментално бях разсеяна от начина, по който се движеше тялото ми. В мига, в който обмислях да се изправя, вече бях изправена. Нямаше кратък момент, в който действието да се осмисли; промяната беше незабавна, сякаш почти нямаше движение.
Продължих да зяпам в лицето на Едуард, отново неподвижна.
Движеше се бавно около масата — всяка стъпка, отнемаща почти половин секунда, всяка стъпка, правейки я плавно — сериозно, като вода от реката, плаваща над гладки камъни — ръката му все още протегната.
Наблюдавах грацията от напредването му, приемайки я с новите си очи.
— Бела? — попита с нисък, успокояващ тон, но тревогата в гласа му примеси името ми с напрежение.
Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифените гънки на гласа му. Беше най-прекрасната симфония, симфония от един инструмент, инструмент по-дълбок, от който и да е създаден от човек…
— Бела, любов? Съжалявам, знам, че е дезориентиращо. Но си добре. Всичко е наред.
Всичко ли? Умът ми се завъртя, връщайки ме в последният ми човешки час. Вече споменът беше избледнял, сякаш гледах през плътна, черна завеса — защото човешките ми очи са били наполовина слепи. Всичко е било толкова обикновено.
Когато каза, че всичко е наред, дали това включваше Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си спомня лицето й — знаех, че беше красива — но беше дразнещо да се опитвам да виждам, чрез човешките спомени. Лицето й беше покрито от тъмнина, толкова неодобрително мал…
Ами Джейкъб? Той беше ли добре? Дали моят дълго страдащ най-добър приятел ме мразеше сега? Върнал ли се е към глутницата на Сам? Също така Сет и Лия?
Семейство Кълън бяха ли добре, или превръщането ми е сложило начало на войната с глутницата? Дали уверението на Едуард покриваше всичко това? Или само се опитваше да ме успокои?
Ами Чарли? Какво ще му кажа сега? Би трябвало да се е обадил, докато съм горяла. Какво ли са му казали? Какво ли си мисли, че се е случило с мен?
Докато преосмислях за една малка част от секундата, кой от въпросите да задам първо, Едуард се протегна колебливо и погали с пръсти бузата ми. Гладко като сатен, меко като перце, вече напълно съвпадащо с температурата на кожата ми.