Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Поех ненужен дъх, за да се успокоя.
Колко различна беше тази целувка. Прочетох изражението му, като го сравних с бледите човешки спомени на това чисто, напрегнато чувство. Той изглеждаше… леко самодоволен.
— Задържал си за мен — обвиних го със звънкия си глас, очите ми леко присвити.
Той се засмя, излъчвайки облекчение, че е свършило — страхът, болката, несигурното, чакането — всичко това вече беше зад нас.
— Донякъде беше необходимо, от време на време — напомни ми той. — Сега е твой ред да не ме счупиш — отново се засмя.
Намръщих се, докато обмислях това, и тогава Едуард не беше единственият смеещ се.
Карлайл излезе пред Емет и се приближи към мен набързо; очите му бяха само леко внимателни, но Джаспър проследи стъпките му. Никога преди не бях виждала и лицето на Карлайл, не и наистина. Имах странната нужда да мигна — сякаш гледах към слънцето.
— Как се чувстваш, Бела? — Карлайл попита.
Обмислих за 64-та от секунда.
— Превъзбудена. Има толкова много… — провлачих аз, отново слушайки звънкия тон на гласа ми.
— Да, може да бъде доста объркващо.
Набързо кимнах рязко.
— Но се чувствам като себе си. Или нещо такова. Не очаквах това.
Ръцете на Едуард се затегнаха леко около талията ми.
— Нали ти казах — прошепна ми.
— Доста се контролираш — размишляваше Карлайл. — Повече, от колкото очаквах, въпреки времето, което имаше да се подготвиш психически за това.
Помислих си за дивата смяна на настроение, трудното концентриране и прошепнах:
— Не съм напълно сигурна.
Той кимна сериозно и тогава внимателните му очи заблестяха с интерес.
— Изглежда, че този път направихме нещо правилно с морфина. Кажи ми, какво си спомняш от трансформационния процес?
Изръмжах, напълно наясно с дъхът на Едуард, галещ бузата ми, пращащ ми шепоти на електричество през кожата ми.
— Всичко беше… като в мъгла. Спомням си, че бебето не можеше да диша…
Погледнах към Едуард, моментално изплашена от спомена.
— Ренесме е здрава и е добре — с проблясване в очите, което не бях виждала преди обеща той. Уважение. Начинът по който набожните хора говорех за боговете си. — Какво си спомняш след това?
Концентрирах се върху ръженото си лице. Никога не съм била добър лъжец.
— Трудно е да си спомня. Беше толкова тъмно преди. И тогава… си отворих очите и можех да видя всичко.
— Изумително — издиша Карлайл, със светнали очи.
Раздразнение премина през мен и чаках горещината да изгори бузите ми и да ме издаде. И тогава си спомних, че никога повече няма да се изчервя. Може би това ще предпази Едуард от истината.
Въпреки че ще трябва да намеря начин да информирам Карлайл. Някой ден. Ако някога има нужда да създаде друг вампир. Тази възможност не ми се струваше много вероятна, което ме накара да се почувствам по-добре за лъгането.
— Искам да си помислиш и да ми кажеш всичко, което си спомняш — развълнувано ме притисна Карлайл и не успя да въздържа гримасата, която се появи на лицето ми. Не ми се искаше да продължа да лъжа, защото мога да се изпусна. А и не исках да мисля за горенето. За разлика от човешките спомени, тази част беше кристално чиста и разбрах, че мога да си я спомня с твърде голяма точност.
— Оуу, толкова съжалявам, Бела — на момента се извини Карлайл. — Разбира се, жаждата ти трябва да е доста неприятна. Този разговор може да почака.
Докато не го беше споменал, жаждата всъщност не беше неконтролируема. Имаше толкова много място в главата ми. Отделна част от мозъка ми следеше горенето в гърлото, почти като рефлекс. Начинът по който старият ми мозък се справяше с дишането и мигането.
Но предположението на Карлайл изкара горенето на повърхнината. Изведнъж сухата болка беше единственото, за което можех да мисля, и колкото повече мислех за нея, толкова повече болеше. Ръката ми окупира гърлото ми, все едно можех да смекча пламъците отвън. Кожата на врата ми беше странна под пръстите ми. Толкова гладка, беше някак си мека, въпреки че беше твърда като камък.
Едуард свали ръцете си и взе другата ми ръка, преплитайки ги нежно.
— Хайде да ловуваме, Бела.
Очите ми се разшириха и болката от жаждата намаля, заместена от шок.
Аз? Да ловувам? С Едуард? Но… как? Не знаех какво да правя.
Той прочете изненадата в изражението ми и се усмихна окуражително.
— Доста е лесно, любов. Инстинктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа — когато не се помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и повдигна вежди. — Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.