Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Бела? Бела, любима?
Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.
— Веднага ще ги доведа — каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шуменето на вятър при бързото й излизане.
И тогава… О!
Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.
Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.
Настана битка вътре в мен — спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.
Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.
Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.
За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.
И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.
20. Нова
Всичко беше толкова ясно.
Изострено. Определено.
Ярката светлина отгоре все още беше ослепяващо ярка и въпреки това можех да видя как блести брега, от влакната. Можех да видя всеки един от цветове на дъгата на бялата светлина, и на самият ъгъл на останалия образ, осми цвят, за който нямах име.
Зад светлината можех да разпозная индивидуалните зрънца на тъмната гора, покривайки отгоре. Пред него, във въздуха, можех да видя петънцата прах, страните, които светлината докосваше, и тъмните страни, отдалечени и разделени. Въртяха се като малки планети, движейки се в стилистичен танц.
Прахът беше толкова красив, че вдишах в шок, въздухът изсвири надолу по гърлото ми, въртейки прашинките във водовъртеж. Движението ми се струваше грешно. Обмислих и осъзнах, че проблемът беше в това, че нямаше облекчение, свързано с действието. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не го очакваха. Те реагираха равнодушно на притока.
Не се нуждаех от въздух, но го харесвах. Чрез него, можех да усетя стаята около мен — да вкуся от чудесния прах, смесицата от застоял въздух, преплитайки се с хладния въздух, идващ от отворената врата. Вкус на голям полъх на коприна. Вкус на малко загатване, на нещо топло и привлекателно, нещо, което трябва да бъде влажно, но не беше… Тази миризма накара сухото ми гърло да гори, лек намек за отровата ме изгори, въпреки че мирисът имаше следа от хлор и амоняк. И най-вече — почти можех да усетя медно-люляковия-слънчев пикантен аромат, който беше най-силен, най-близко до мен.
Чух звука на другите, отново дишайки, сега, когато и аз го правех. Техният дъх се смеси с уханието на нещо, което беше само от мед, люляк и слънце, носейки нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, приближаващ хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад… В съзнанието си упражних дузина различни сравнения, но никое от тях не пасваше идеално. Толкова сладки и приятни.
Телевизорът долу беше заглушен и чух някой — Розали? — променяйки тежестта си на първия етаж.
Също така чух слаб, глух ритъм с ядосан крещящ глас на удара. Рап музика? Бях озадачена за момент и тогава звукът изчезна като минаваща кола със спуснати прозорци.
Като начало, осъзнах, че това може да е напълно възможно. Можех ли да чуя целия път до магистралата?
Не бях осъзнала, че някой държи ръката ми, докато, който и да беше, не я стисна леко. Както преди да скрие болката, тялото ми се придвижи надолу изненадано. Кожата беше идеално гладка, но беше с погрешната температура. Не беше студено.
След тази замръзнала секунда в шок, тялото ми отговори на непознатото докосване по начин, който ме шокира още повече.
Въздух премина през гърлото ми, минавайки през стиснатите ми зъби с нисък, заплашителен звук, като рояк пчели. Още преди звукът да излезе, мускулите ми, подути и извити, ме дърпаха от неизвестното. Отърсих гърба си с бързо въртене, от което трябваше да превърна стаята в неразбираемо петно — но не стана. Виждах всяка прашинка, всяка отломка от дървените стени, всяка свободна нишка в микроскопичен детайл, като очите ми се извъртяха зад тях.