Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.
Но това не беше само заради мен.
Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.
Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.
Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.
Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.
Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.
Това беше нещо като еталон за живота ми — никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.
До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.
Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.
Успявах да удържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.
Все пак не беше достатъчна — тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шестнайсети от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.
Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме… Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.
Усещах как се изплъзвам — нямаше за какво да се хвана и задържа.
Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб, Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме…
Ренесме.
И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.
Моето бебе. Моят малък побутвач.
Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.
Почувствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.
Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.
По-горещо.
Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.
Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо — както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.
Изгарянето нарасна — засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.
Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си, точно навреме за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си — бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.
Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.