Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга…
Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.
Разкъсваща. Чупеща. Агония.
Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам — веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.
Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха…
Още тъмнина.
Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.
— Плацентата трябва да се е отделила!
Нещо по-остро от нож ме разкъса — думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента — знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.
— Изкарайте го! — изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша! Направи го сега!
— Морфинът…
Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!
— Не! Сега… — задавих се, неспособна да довърша.
Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно — борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.
Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо…
Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре — надолу, по гърлото ми.
— Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!
Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.
Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?
Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.
Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:
— Ренесме.
Ренесме?
Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.
Ренесме.
Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.
— Позволи ми… дай ми я.
Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.
Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща — като тази на Джейкъб.
Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.
Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.
Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.
— Ренесме — прошепнах аз. Толкова… красива.
Невъзможното лице изведнъж се усмихна — широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.
Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.
Имаше болка отново — само едно топло прорязване. Ахнах.
И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.
— Не! — исках да крещя. — Върни ми я обратно!
Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.
Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.