Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.
Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.
Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.
Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.
Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.
Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.
— Все още никаква промяна?
— Никаква.
Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.
— Не е останала никаква миризма от морфина.
— Знам.
— Бела? Можеш ли да ме чуеш?
Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите — щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст — каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.
— Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?
Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.
— Може би… Карлайл, може би беше твърде късно.
Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.
За секунда, решителността ми се разколеба.
— Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.
Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.
— А… а гръбнака й?
— Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.
— Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.
— Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.
Пречупен шепот:
— Сигурно трябва да е в агония.
— Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.
Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:
— Бела, обичам те. Бела, съжалявам.
Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.
През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.
Също така и място да се безпокоя.
Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?
— Не, оставам точно тук — прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл. — Те ще се оправят.
— Интересна ситуация — отвърна Карлайл. — А си мислех, че съм виждал горе-долу всичко.
— Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.
Нещо се натисна леко до горящата ми длан.
— Сигурен съм, че между нас петимата, ще удържим да не се превърне в кръвопролитие.
Едуард въздъхна:
— Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.
— Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме — почуди се Карлайл.
Едно ниско, обтегнато подсмихване:
— Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.
Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?
Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.
Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-… ритмични.