Играта на Ендър

— Само дотам ли?

— Времето е малко. Трябва да учиш колкото се може по-бързо. Докато скитах из космоса, тъй като това бе единственият начин да дочакам появата ти, съпругата ми и децата ми измряха, а когато се завърнах, внуците ми бяха на моя възраст. Нямахме какво да си кажем. Бях откъснат от всички, които обичах, и от всичко, което знаех, и бях принуден да живея в тази противна катакомба и да не правя нищо значимо, освен да преподавам на ученик подир ученик, всеки от които бе толкова обещаващ и всеки от които накрая се оказваше такъв слабак, истински провал. Все ги уча и уча, а никой от тях не се научава. Ти, подобно на мнозина други преди теб, също обещаваш много, но може и у теб да има семенца на неуспеха. И моята работа е да ги открия и да те унищожа, ако успея, и повярвай ми, Ендър, ако някой изобщо може да те унищожи, това съм аз.

— Значи не съм първият.

— Разбира се, че не си. Но си последният. Ако ти не се научиш, няма да има време да намерим друг. Ето защо имам известни надежди за теб, защото ти си единственият, за който все още можем да се надяваме.

— Ами другите? Моите командири на ескадрили?

— Кой от тях може да заеме мястото ти?

— Алей.

— Бъди честен.

Ендър млъкна.

— Аз не съм щастлив човек, Ендър. Човечеството не иска от нас да сме щастливи. То просто ни моли да бъдем заради него блестящи войни. Оцеляването преди всичко, а след това щастието, и то, ако дойде. Ето защо, Ендър, надявам се, че няма да ми досаждаш по време на обучението си с оплаквания, че ти липсват развлечения. Намирай каквото можеш удоволствие в интервалите между работата си, но твоята работа е на първо място, учението ти е на първо място, а печеленето на сраженията е всичко, защото без него няма да има нищо. Когато успееш да ми върнеш покойната ми съпруга, тогава можеш да ми се оплачеш какви жертви ти струва това обучение.

— Никога не съм се опитвал да се измъквам.

— Но ще се опиташ, Ендър. Защото, ако ми се отдаде случай, ще те накълцам на дребно. Ще те удрям с каквото успея да измисля и няма да имам никаква милост, защото, когато се озовеш срещу бъгерите, те ще измислят неща, за които аз не съм успял да се досетя, а за състрадание към човешките същества при тях не може да става и дума.

— Не можеш да ме смачкаш, Мейзър.

— Оо, така ли? И защо?

— Защото съм по-силен от теб.

Мейзър се усмихна.

— Ще видим дали е така, Ендър.

Мейзър го събуди преди настъпването на утрото, часовникът показваше 03:40 и Ендър се почувства безкрайно уморен, когато с тихи стъпки последва Мейзър в коридора.

— Рано щом ляга и рано щом става — започна да рецитира Мейзър, — човек ослепява и оглупява4.

Ендър беше сънувал, че бъгерите му правят вивисекция, само че вместо да режат тялото му, те режеха спомените му, показваха ги като холографии и се опитваха да ги свържат по някакъв начин. Сънят му бе много странен и Ендър все още не можеше да се отърси от него, дори като крачеше сега из тунелите към симулаторната зала. Бъгерите го измъчваха докато спеше, а Мейзър не искаше да го остави сам, когато бе буден. Притиснат и от бъгерите, и от Мейзър, за него нямаше спокойствие. Ендър се помъчи да се разсъни. Очевидно Мейзър не бе се шегувал, когато му каза, че ще го унищожи, и това, че го заставяше да играе, когато е уморен или сънлив, бе точно онзи евтин и гаден номер, който Ендър трябваше да очаква. Да, само че днес този номер нямаше да мине.