Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Извади от джоба си парчетата от прекършената пръчка и без да ги поглежда, ги пъхна в кесийката около врата си, която му беше дал Хагрид. Сега вече тя беше пълна със счупени безполезни предмети и вътре нямаше място. Хари напипа през гущеровата кожа стария снич и трябваше да се пребори с обзелото го за миг изкушение да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, непотребен като всичко останало, което Дъмбълдор беше оставил след себе си…
И яростта срещу Дъмбълдор го заля като лава, която го прогори отвътре и помете всички други чувства. От чисто отчаяние те си бяха втълпили, че Годрикс Холоу пази отговорите, и си бяха внушили, че от тях се очаква да се върнат там, че селото е част от някакъв таен път, прокаран от Дъмбълдор, а ето че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги беше оставил да се лутат в мрака, да се борят сам-сами, без всякаква помощ, с ужаси, каквито не познаваха и за каквито не бяха и сънували: нищо не беше обяснено, нищо не беше дадено даром, те нямаха меч, а сега Хари нямаше и магическа пръчка. Освен това беше изпуснал снимката на крадеца и Волдемор сигурно вече нямаше да се затрудни да разбере кой е той… сега Волдемор разполагаше с цялата информация…
— Хари!
Хърмаяни изглежда се страхуваше, че той може да запрати по нея проклятие със собствената й пръчка. С мокро от сълзите лице тя приклекна до него — носеше в треперещите си ръце две чаши чай и стискаше под мишница нещо обемисто.
— Благодаря — каза Хари, като взе една от чашите.
— Нали нямаш нищо против да ти кажа нещо?
— Не — отвърна той, понеже не искаше да наранява чувствата й.
— Хари, нали искаше да разбереш кой е човекът от снимката. Аз… аз взех книгата.
Тя побутна плахо върху коленете му чисто нов екземпляр на „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.
— Къде… как…
— Беше във всекидневната на Батилда, лежеше си там… от горния край се подаваше тази бележка. — Хърмаяни прочете на глас няколкото хапливи отровнозелени реда: — „Драга ми Бати, благодаря ти за помощта. Пращам ти екземпляр от книгата, надявам се да ти хареса. Ти каза всичко, макар и да не помниш това. Рита.“ Според мен е получена още докато истинската Батилда е била жива, но тя може би изобщо не е била в състояние да я прочете.
— Да, сигурно не е била.
Хари погледна надолу към лицето на Дъмбълдор и изпита дива наслада: сега щеше да узнае всичко, което Дъмбълдор не беше сметнал за нужно да му казва, независимо дали той го искаше или не.
— Още си ми много сърдит, нали? — попита Хърмаяни. Той вдигна поглед, видя, че от очите й още се стичат сълзи, и разбра, че явно му е проличало колко е разгневен.
— Не, не съм — отвърна тихо Хари. — Не съм, Хърмаяни, знам, че е станало случайно. Опитвала си се да ни измъкнеш оттам живи и беше невероятна. Ако не беше ти да ми помогнеш, сега да съм мъртъв.
Хърмаяни му се усмихна през сълзи и той се опита да отвърне на усмивката й, после насочи вниманието си към книгата. Корицата й беше твърда, очевидно никой досега не я беше разгръщал. Хари разлисти страниците, за да намери снимки. Почти веднага откри онази, която му трябваше: младият Дъмбълдор и красивият му спътник, които се заливаха от смях на някаква отдавна забравена шега. Хари плъзна поглед към текста под снимката:
Албус Дъмбълдор малко след смъртта на майка си заедно със своя приятел Гелърт Гриндълуолд.
Хари дълго се взираше с отворена уста в последната дума. Гриндълуолд. Със своя приятел Гриндълуолд. Стрелна с очи Хърмаяни, която още се беше вторачила в името, сякаш не можеше да повярва, после бавно извърна поглед към Хари.
— Гриндълуолд?
Без да обръща внимание на другите снимки, Хари затърси по страниците наоколо дали някъде другаде не се среща съдбовното име. Не след дълго го откри и зачете жадно, но се обърка: налагаше се да се върне още напред, за да улови смисъла, и накрая се озова в началото на глава с името „Висшето благо“. Двамата с Хърмаяни зачетоха заедно:
Малко преди да навърши осемнайсет години, Дъмбълдор завършва „Хогуортс“, увенчан със слава: отличник, префект, носител на наградата за изключителен заклинател „Барнабъс Финкли“ представител на младежта на Великобритания в Магисъбора, носител на златен медал за изключителен принос, с който е удостоен на Международната конференция на алхимиците в Кайро. Дъмбълдор възнамерява да поеме на околосветско пътешествие заедно с Елфиъс Дож, по прякор Кучешкия дъх, тъповат, но верен негов приятел от училище.
Двамата младежи отсядат в „Продънения котел“ в Лондон и се готвят на другата сутрин да заминат за Гърция, но идва сова с вестта, че майката на Дъмбълдор е починала. Дож Кучешкия дъх, отказал интервю за книгата, е предоставил на обществеността собствената си сълзлива версия на събитията, разиграли се от тук нататък. Той описва смъртта на Кендра като трагичен удар, а решението на Дъмбълдор да се откаже от пътешествието — като проява на благородна саможертва.