Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Пусна тънка усмивчица.
— Разбирам — въздъхна Проф. — Изключително хуманно. Дали комисията (или пък Управата) е преценила факта, че лунатиците са физически неспособни да останат на вашата планета? Че са подложени на недоброволно вечно изгнание чрез необратими физиологични промени и не могат никога да живеят в доволство и здраве в гравитационното поле, шест пъти по-силно от онова, към което са се приспособили телата им?
Негодникът подви устни, сякаш умуваше над съвсем нова за него идея:
— Говорейки пак само от свое име, не съм готов да призная, че казаното от вас е непременно вярно. Може да важи за едни и да не засяга други. Човеците се различават твърде много помежду си. Вашето присъствие тук доказва, че не е невъзможно лунният жител да се върне на Земята. Както и да е, нямаме намерение никого да принуждаваме. Надяваме се, че всички ще пожелаят да останат; вярваме, че ще подтикнем и още хора към имиграция на Луната. Но това е въпрос на индивидуален избор в условията на свободните, гарантирани от Великата харта. Колкото до споменатото физиологично явление — то не е юридически проблем. Ако някой сметне, че е по-благоразумно да си седи горе или че така ще бъде по-щастлив, това е негово право.
— Разбирам, сър. Свободни сме. Свободни сме да живеем на Скалата и да работим в условия и със заплати, определени от вас… или свободни да се върнем на Земята, за да умрем.
Председателят сви рамене:
— Вие твърдите, че сме злодеи, а ние не сме. Ами че и аз, стига да бях още млад, бих се преселил в Лунните колонии. Какви възможности, Боже мой! Все едно, не ме притеснява вашето изопачаване на фактите, историята ще ни оправдае.
Проф ме изненада, понеже не влизаше в бой. Тревожех се за него — седмици напрежение, отгоре на всичкото и лоша нощ. Каза само:
— Достопочтени председателю, предполагам, че полетите до Луната скоро ще бъдат възобновени. Можете ли да уредите места в първия кораб за мен и моя колега? Защото се налага да призная, че гравитационната слабост, за която споменах, в нашия случай е съвсем действителна. Трябва да се приберем у дома.
(Никаква думичка за зърнените товарачи. Нито за „мятането на камъни“, нито дори за това, колко е безсмислено да биеш кравата. Бернардо де ла Пас просто говореше като уморен човек.)
Председателят се наведе към нас и започна с мрачно удоволствие:
— Професоре, изправяте ни пред затруднения. Да го кажа направо — вие явно сте виновни в предателство спрямо Великата харта, всъщност спрямо цялото човечество… и обвинението се обмисля в момента. Съмнявам се дали ще има нещо повече от условна присъда срещу човек с вашата възраст и здравословно състояние. Смятате ли, че е логично да уредим транспорта ви до мястото, където сте извършили съответните деяния — за да предизвикате още смутове?
Проф въздъхна:
— Разбирам позицията ви. В такъв случай, сър, ще ме извините ли? Нуждая се от отдих.
— Естествено. Останете на разположение на комисията. Закривам заседанието. Полковник Дейвис…
— Сър?
Тъкмо завъртах количката, та да изтикам професора навън без бавене. Не бяха пуснали нашите придружители в залата.
— Моля ви за кратък разговор. В моя кабинет.
— Ъъъ…
Погледнах Де ла Пас: очите му бяха затворени, приличаше на човек в безсъзнание. Ала помръдна един пръст, за да отида по-наблизо.
— Достопочтени председателю, аз съм повече болногледач, отколкото дипломат. Трябва да се грижа за колегата си. Той е стар и наистина болен.
— Придружителите ви ще се оправят с него.
— Е, ами…
Доближих Проф максимално с количката и се наведох над главата му.
— Приятелю, добре ли си?
Той едва шепнеше:
— Виж какво иска. Съгласи се. Но протакай.
След малко останах насаме с председателя, звукоизолиращата врата се затвори. Което нищо не означаваше, защото в стаята биха могли да сложат десетина „ушички“, без да броим и това в лявата ми ръка. Домакинът попита:
— Питие? Кафе?
— Не, сър, благодаря. Тук трябва да внимавам с диетата.
— Предполагам. Действително ли сте прикован към тази количка? Изглеждате ми здрав.