Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Аз не съм от най-честните.
— Обаче нямаш дарба за безчестие, значи трябва да намериш убеждение в невежеството и ината. Поне последното качество ти е присъщо, опитай се да съхраниш и първото. Временно. Момче, чичо ти Бернардо е ужасно уморен.
Казах му:
— Извинявай! — и изтърколих количката си от неговата стая. Проф прекаляваше с темпото. С удоволствие бих приключил визитата, ако бях сигурен, че ще го кача на кораб и ще го махна от това притегляне. Но трафикът оставаше еднопосочен: товарачи със зърно и нищо друго.
Все пак професорът се забавляваше. Щом си тръгнах и свирнах на светлините да угаснат, отново забелязах играчката, която си купи; радваше й се като хлапе на Коледа — бронзово оръдие.
Истинско, от времето на платноходите. Беше малко, с дуло към половин метър и общо тегло заедно с дървената основа около петнайсет килограма. „Сигнално оръдие“, както пишеше в документите за продажба. Лъхаше на стара история, пирати, мъже, принудени да „стъпят зад борда“. Чудесна вещ, но попитах Проф — защо? Ако някой ден успеехме да си тръгнем, от цената на превоза на това нещо до Луната направо щеше да ни заболи. Не ми се искаше да зарязвам скафандъра, в който имаше още години носене, нито двете леви ръце и едни шорти. По принуда бих оставил ръката за пред хора. При голяма принуда бих се отказал и от шортите.
Той протегна длан и погали сияещото дуло.
— Мануел, някога живеел човек, назначен на измислена длъжност заради политиката, точно както мнозина тук, в този Директорат — лъскал бронзово оръдие пред една съдебна палата.
— Че защо й е оръдие на съдебната палата?
— Няма значение. Правил го години наред. Изхранвал се и скътвал нещичко, ала не постигал напредък в своя свят. И затова веднъж напуснал работа, изтеглил спестяванията си, купил си бронзов топ и започнал самостоятелен бизнес.
— Звучи като да е бил идиот.
— Без съмнение. Такива бяхме и ние, когато изхвърлихме Надзирателя. Мануел, ти ще ме надживееш. Щом Луната приеме свое знаме, бих искал да е с оръдие или затворнически решетки в червено на черен фон, та да личи нашият горделиво неблагорднически произход. Смяташ ли, че ще се уреди?
— Ами да, ако ми надраскаш скица. Но защо пък знаме? На Скалата нямаме дори един пилон.
— Може да се развява в сърцата ни… символ на всички глупци, толкова смехотворно непрактични, че решават да се борят със съдебната палата. Ще запомниш ли, Мануел?
— Естествено. Искам да кажа — ще те подсетя, като му дойде времето.
Не ми харесваха тези лафове. Беше започнал да използва кислородна палатка, когато оставаше сам, и не желаеше да я показва пред други хора.
Сигурно наистина съм невежа и инат. Демонстрирах и двете в едно място на име Лексингтън, Кентъки — в Централния управленски район. За живота на Луната нямахме подготвени и наизустени отговори. Проф ми заръча да се придържам към фактите и да наблягам на домашното, топлото, дружелюбното, особено на различията.
— Мануел, не забравяй, че хилядите земяни, които за кратко са гостували горе, са едва нищожна частичка от процента. За повечето сме любопитна чудатост като животните в зоопарка. Помниш ли оная костенурка на изложбата в Стария купол? Това сме ние.
Разбира се, спомних си я. Направо изтъркаха тази твар от зяпане. Затуй с радост отговарях, когато групата мъже и жени ме заразпитва как е житие-битието на Луната. Украсявах само с премълчаване за нещата, които не са семеен живот, а жалки заместители в общност с преобладаващо мъжко население. Луна Сити — това са домовете и семействата, скучни според земните стандарти, но на мен ми харесват. И в другите зайчарници е почти същото: хората работят, отглеждат хлапета, клюкарстват и най-добре се забавляват, седнали около масата за вечеря. Нямаше много за разказване, ето защо говорих за всичко, което ги интересуваше. Всеки лунен обичай идва от Земята, обаче тя е толкова грамадно място, че порядки от, да речем, Микронезия изглеждат странни в Северна Америка.
Тази жена, не бих я нарекъл дама, искаше да научи нещо за различните видове брак. Първо, вярно ли било, че на Луната човек можел да се ожени без свидетелство? Попитах я какво точно има предвид.
Приятелчето й каза:
— Остави това, Милдрид. В общността на пионери никога няма брачни свидетелства.
— Ама не държите ли архиви? — досаждаше тя.
— Да, разбира се — съгласих се. — Ние например водим семейна книга, започваща почти от първото кацане в Джонсън Сити — всеки брак, раждане, смърт, всяко важно събитие не само по пряка линия, но и доколкото успяваме да проследим разклоненията. А освен това един мъж, учител е, обикаля и преписва семейните книги по целия зайчарник, съставяйки история на Л-Сити. Хоби му е.