Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Не го слушай, Кавка — каза момчето. — Той лъже.
Наемникът хвърли бърз поглед на Натаниел.
— Много е неприятно за мен — каза той, — че не те заловиха този следобед на площада. Дадох на полицията най-внимателни инструкции и все пак се оплескаха. Трябваше да се справя с теб лично.
— Знаел си, че сме тук? — рече Натаниел.
— Разбира се. Времето на пристигането ти беше възможно най-неподходящо. Още ден или два и нямаше да има никакво значение — щях да съм се върнал в Лондон със завършения ръкопис. Разследванията ти нямаше да доведат до нищо. Затова трябваше да те задържа. Затова и подшушнах на полицията.
Очите на Натаниел се присвиха.
— Кой ти каза, че идвам?
— Работодателят ми, разбира се — каза наемникът. — Казах на чехите и те следяха онзи дребен британски агент през цялото време, знаейки, че накрая ще ги заведе при теб. Между другото, те вярват, че си в Прага да поставиш бомба. Но всичко това вече са подробности. Те ме разочароваха.
Докато говореше, беше протегнал сабята и диска, а очите му шареха между Натаниел и магьосника. Умът на Натаниел препускаше — почти никой не знаеше, че ще идва в Прага и все пак наемникът беше предупреден. Което означаваше… Не, трябваше да се концентрира. Видя как Бартимеус все още се промъкваше настрана, неуловимо като охлюв. Още малко и джинът щеше да е извън полезрението, в точната позиция за атака.
— Виждам, че си намерил друг гаден предател на мястото на Лавлейс — изстреля той.
— Лавлейс? — Веждите на мъжа трепнаха леко учудено. — Дори и тогава не той беше главният ми работодател. Той не беше нищо друго освен вторично занимание, аматьор, прекалено нетърпелив да успее. Господарят ми го насърчаваше, докъдето можеше, но Лавлейс не беше единственият му инструмент. Нито пък аз сега съм единственият му слуга.
Натаниел не бе на себе си от ярост.
— Кой е той? За кого работиш?
— Някой, който плаща добре. Това, естествено, е очевидно. Ти си един странен малък магьосник.
В този момент джинът, който успешно се беше промъкнал в периферното зрение на наемника, вдигна ръка да нападне. Но в същия момент Кавка се задейства. През цялото това време той беше стоял до Натаниел и държеше пергамента в ръце. Сега, без думи, с плътно затворени очи, той внезапно се напрегна и разкъса ръкописа на две.
Ефектът беше неочакван.
От разкъсания пергамент се надигна порой от магическа сила и избухна в къщурката като земетресение. Натаниел бе изхвърлен във въздуха сред водовъртеж от летящи неща: джин, наемник, маса, диван, хартии, документи, разлято мастило. За част от секундата Натаниел видя как трите различни нива се тресяха в различна степен: всичко беше утроено. Стените се разклатиха, подът се наклони. Електрическата светлина изпука и угасна. Натаниел падна тежко на пода.
Пороят се оттегли през дъските на пода долу в земята. Заклинанието на ръкописа го нямаше. Нивата се стабилизираха, кънтежите замряха. Натаниел вдигна глава. Бе натикан под преобърнатия диван с лице към прозореца. Светлините на града все още светеха през него, но изглеждаха странно по-високи отпреди. Отне му момент да схване какво се бе случило. Цялата къщурка се бе наклонила и беше кацнала точно на ръба на хълма. Дъските на пода бяха наклонени под един лек ъгъл към прозореца. Докато гледаше, много малки предмети минаха, хлъзгайки се покрай него, и се спряха в наклонената стена.
Стаята беше съвсем тъмна и се чуваше шумоленето на тихо падащата хартия. Къде беше наемникът? Къде беше Бартимеус? Натаниел лежеше напълно неподвижен под дивана, очите му бяха уголемени като на заек през нощта.
Виждаше Кавка много добре. Старият магьосник лежеше по гръб върху наклонената мивка, а дузина хартии падаха леко върху него като импровизиран покров. Дори и от разстояние Натаниел виждаше, че е мъртъв.
Тежестта на дивана притискаше тежко един от краката на Натаниел и го бе приковал за пода. Много му се искаше да го отмести, но знаеше, че е прекалено рисковано. Лежеше тихо, гледаше и се ослушваше.
Стъпка; една фигура бавно влезе в полезрението му. Наемникът спря край тялото на мивката, огледа го за момент, изруга тихо и отиде да тършува из пръснатите мебели край прозореца. Движеше се бавно, напрегнал крака заради наклона на пода. Вече не стискаше сабята си, но в дясната му ръка блестеше нещо сребърно.
Като не намери нищо сред останките, наемникът започна да се катери нагоре през стаята, като методично въртеше глава ту на една, ту на друга страна, с присвити в мрака очи. С ужас Натаниел видя, че той се приближаваше все повече към дивана. Натаниел не можеше да се оттегли: диванът, който го скриваше от погледа, беше и негов капан. Той прехапа устни, опитвайки се да си припомни думите на някое подходящо заклинание.