Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Абсолютно точен е. Ако ядеш толкова бързо, ще те заболи стомах и няма да можеш да играещ добре.
— Какво мислиш за програмата? — попита я той за трети път. — „Рипли Бъкнър младши представя комедията на Базил Дюк Лий «Пленената Сянка»“.
— Смятам, че е много добре.
— Всъщност той не я представя.
— Въпреки това звучи много добре.
— Колко ли е часът? — попита той.
— Току-що каза, че е шест и десет.
— Е, струва ми се, че трябва да тръгвам.
— Изяж си прасковите, Базил. Ако не ядеш, няма да можеш да играеш.
— Аз няма да играя — каза търпеливо той. — Ролята ми е съвсем малка и няма никакво значение… — Беше толкова досадно да обяснява. — Моля те, мамо, не ми се усмихвай, когато изляза на сцената — помоли я той. — Просто все едно, че е някой друг.
— Не може ли да ти кажа поне „здравей“?
— Какво? — Беше загубил чувството си за хумор. Сбогува се. Като полагаше всички усилия да смели не толкова храната, колкото сърцето си, което бе паднало в стомаха му, той тръгна към училище „Мартиндейл“.
Когато светналите му прозорци се изправиха пред него в нощта, вълнението му стана непоносимо; сградата нямаше нищо общо с онази, в която бе влизал спокойно в продължение на три седмици. Стъпките му отекнаха знаменателно и зловещо по безлюдния коридор; горе в салона завари само пазача, който подреждаше столовете в редици, и той закрачи по празната сцена, докато чу, че някой влиза.
Беше Мейол де Бек, високият, умен и не много приятен младеж, когото бяха взели от Лоуър Крест Авеню, за да изпълнява главната мъжка роля. Мейол, който изобщо не беше развълнуван, се опита да завърже приятелски разговор с Базил. Той искаше да го попита дали според него Ивлин Бийби ще има нещо против, ако поиска да я види, след като мине представлението. Базил предполагаше, че няма да има. Мейол каза, че имал един приятел, чийто баща бил собственик на пивоварна и имал дванайсет цилиндров автомобил.
— Брей! — каза Базил.
В седем без четвърт участниците запристигаха на групи — Рипли Бъкнър заедно с шестте момчета, които бе събрал, за да играят ролята на контрольори и разпоредители; мис Халибъртън, която се стараеше да изглежда много спокойна и благонадеждна, и Ивлин Бийби, която влезе така, като че ли се бе предала, и погледът, който хвърли на Базил, сякаш казваше: „Е, изглежда, че в края на краищата наистина ще участвам.“
Мейол де Бек трябваше да гримира момчетата, а мис Халибъртън — момичетата. Не след дълго Базил стигна до заключението, че мис Халибъртън няма никаква представа от гримиране, но сметна за дипломатично да не казва нищо в присъствието на толкова много дами, а просто завеждаше поотделно всяко момиче при Мейол да го оправи, след като мис Халибъртън приключеше с гримирането му.
Едно възклицание от страна на Бил Камф, който бе застанал до една пролука на завесата, накара Базил да изтича до него. Някакъв висок и плешив мъж с очила беше влязъл и бе настанен по средата на салона, след което се зачете в програмата. Той беше публиката. Зад неговите очакващи очи, изведнъж толкова загадъчни и неразбираеми, беше тайната за провала или успеха на пиесата. Той прочете програмата, свали очилата си и се огледа. Влязоха две възрастни жени с две момченца, а веднага след тях и още десетина души.
— Хей, Рипли — подвикна тихо Базил. — Кажи им да сложат децата отпред.
Рипли, който се движеше с труд в полицейската си униформа, вдигна глава и дългият черен мустак над горната му устна потрепна възмутено.
— Отдавна съм се сетил за това.
Салонът, който се запълваше бързо, гъмжеше. Децата от първата редица подскачаха нагоре-надолу по столовете, всички говореха и си подвикваха, с изключение на няколкото десетки готвачки и домашни прислужници, които седяха тихо и сковано на двойки из салона.
После внезапно всичко беше готово. Изглеждаше невероятно. „Спрете! Спрете!“ — искаше да извика Базил. „Не може да е готово. Сигурно има нещо, винаги има по нещо“, но затъмненият салон, както и пианото и цигулката на „Гийърс Оркестра“, които засвириха „Ела при мен във сенките“, опровергаха думите му. Мис Сондърс, Лейлия ван Бейкър и приятелката й, Естела Каридж, вече бяха заели местата си на сцената, а мис Халибъртън стоеше зад кулисите със суфльорския екземпляр на пиесата в ръце. Изведнъж музиката спря и разговорите отпред замряха.
„О, боже! — помисли си Базил. — О, боже мой!“