Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Сега, след като постигнах целта си, може би ще ви бъде интересно да узнаете кой съм. — В очите на всички проблесна любопитство. Гърдите на тъмноокото момиче се надигнаха леко и из въздуха се разнесе слабо ухание на фин френски парфюм. — Не съм никой друг, а самият неуловим джентълмен на име Базил Лий, известен най-вече като „Сянката“.

Той свали елегантния си цилиндър и се поклони иронично от кръста нагоре. След това моментално се обърна и изчезна в нощта.

— В Ню Йорк можеш да ходиш само веднъж месечно — каза Луис Кръм, — при това трябва да си с някой от учителите.

Блесналите очи на Базил Лий се откъснаха бавно от оборите и дъските за обяви, които предлагаше пейзажът на щата Индиана, и се обърнаха към интериора на експреса „Бродуей Лимитед“. Хипнозата от сменящите се телеграфни стълбове се разсея и върху бялата покривка на отсрещната облегалка се открои тъпата физиономия на Луис Кръм.

— Когато пристигна в Ню Йорк, просто ще офейкам от даскала.

— Да, да, ще офейкаш!

— Бас държа.

— Опитай и ще видиш.

— Какво искаш да кажеш с твоето непрекъснато „ще видиш“, Луис? Какво ще видя?

Изключително ясните му тъмносини очи гледаха в момента неговия спътник с досада и раздразнение. Двамата нямаха нищо общо освен възрастта, която беше петнайсетгодишна, и дългото приятелство на бащите им, но за тях последното бе почти нищо. Освен това те пътуваха от един и същи град на Средния запад за първата година на Базил и втората на Луис в едно и също училище на Изток.

Обратно на всички традиции обаче, ветеранът Луис бе нещастен, а новакът Базил — щастлив. Луис мразеше училището. Той бе израснал изцяло под влиянието на своята енергична и жизнена майка и колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече потъваше в тъга и носталгия. Базил, от друга страна, бе живял до такава степен с разказите за живота в училищата с пансиони, че не само не изпитваше носталгия, но бе изпълнен и с радостното чувство за нещо близко и познато. И именно с мисълта, че върши точно каквото трябва, с традиционното сборичкване, миналата нощ на гара Милуоки той бе изхвърлил от влака гребена на Луис без каквато и да било причина.

Невежият ентусиазъм на Базил отвращаваше Луис и инстинктивните му опити да го охлади бяха довели до взаимна раздразнителност.

— Ще ти кажа какво ще видиш — каза той заплашително. — Ще те хванат да пушиш и няма да ти разрешат да напускаш района на училището.

— Няма, защото няма да пуша. Ще започна да тренирам футбол.

— Футбол! Да, да! Футбол!

— Честно казано, Луис, на тебе май нищо не ти харесва, а?

— Футболът определено не ми харесва. Противно е да излезеш на игрището и да те фраснат по окото.

Луис го каза с агресивен тон, тъй като майка му бе определила всичките му прояви на плахост за признак на здрав разум. Отговорът на Базил, изречен с добро чувство, бе от онези забележки, които създават врагове за цял живот.