Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Когато завесата се вдигна за второто действие, Базил се спусна по едни стълби, изкачи се по други в дъното на салона и застана там да гледа в тъмното. Заедно с публиката той се смееше тихичко и се наслаждаваше на пиесата, като че ли не я беше гледал до този момент.
Имаше една сцена във второ действие и една в трето, които много си приличаха. И в двете Сянката, останал сам на сцената, биваше изненадван от появата на мис Сондърс. Мейол де Бек, който имаше само десет дни за репетиции, бе склонен да ги бърка, но Базил бе съвсем неподготвен за онова, което се случи. Когато влезе Кони, Мейол каза репликата си от трето действие и тя му отвърна в същия дух.
Останалите, които излязоха на сцената, се поддадоха на нервността и объркването и така изведнъж по средата на второто действие те играеха трето. Всичко стана толкова бързо, че в първия миг Базил изпита съвсем неясно чувство, че нещо не е наред. После се втурна надолу по стъпалата, изкачи другите и се намери зад кулисите, като викаше:
— Спуснете завесата! Спуснете завесата!
Момчетата, които стояха там ужасени, се спуснаха към въжетата. В следващия миг Базил, задъхай, застана с лице към публиката.
— Дами и господа — каза той, — поради промяна в актьорския състав стана грешка. Ако ни извините, ще изиграем последната сцена отново.
Той се оттегли зад кулисите сред вълна от смях и ръкопляскания.
— Хайде, Мейол! — извика развълнувано той. — Върни се сам на сцената. Репликата ти е: „Искам само да се убедя, че скъпоценностите са си тук“, а на Кони е: „Проверете, не се притеснявайте от мен.“ Хайде! Вдигайте завесата!
В следващия миг всичко се оправи от само себе си. Някой донесе вода на мис Халибъртън, която бе почти припаднала, и когато действието свърши, всички излязоха да се поклонят втори път. След двайсет минути пиесата свърши. Героят притисна Лейлия ван Бейкър към гърдите си и си призна, че е Сянката, „при това пленена Сянка“; завесата се вдигаше и спускаше отново и отново; издърпаха мис Халибъртън насила на сцената, а разпоредителите се приближиха по пътеките, отрупани с цветя. После всичко стана неофициално и актьорите се смесиха с публиката, като се чувстваха важни и получаваха поздравления от всички страни. Един възрастен мъж, който Базил не познаваше, се приближи до него и му стисна ръката с думите: „Един ден ти ще станеш известен“, а някакъв журналист от вестника го попита дали наистина е само на петнайсет години. Всичко това може би беше много лошо и деморализиращо за Базил, но вече бе останало зад гърба му. Още когато публиката се разотиваше и последните няколко души поговориха с него и си тръгнаха, той почувствува огромна празнина в душата си. Всичко беше свършило, приключило и отминало — цялата работа, целият интерес, вглъбението. Празнотата напомняше страх.
— Лека нощ, мис Халибъртън. Лека нощ, Ивлин.
— Лека нощ, Базил. Поздравления, Базил. Лека нощ.
— Къде ми е палтото? Лека нощ, Базил.
— Оставете костюмите си на сцената, моля. Трябва да ги върнем утре.
Той си тръгна почти последен, като преди това се качи на сцената за малко и огледа празния салон. Майка му го чакаше и те тръгнаха заедно към къщи през първата прохладна вечер за годината.
— Е, според мен мина много добре. Доволен ли си? — В първия миг той не й отговори. — Не си ли доволен как мина?
— Доволен съм. — Той извърна глава.
— Какво има?
— Нищо. — След което добави: — Никой всъщност не го интересува, нали?
— Какво да го интересува?
— Всичко.
— Всеки се интересува от различни неща. Аз например се интересувам от теб.
Инстинктивно той се дръпна настрани от ръката, която бе протегната гальовно към него.
— О, не. Не искам да кажа това.
— Ти просто си преуморен, момчето ми.
— Не съм преуморен. Просто ми е малко тъжно.
— Не бива да ти е тъжно. Ами че хората ми казваха, след като свърши пиесата…
— О, всичко това свърши. Не ми говори — никога вече не ми говори за това.
— Тогава защо си тъжен?
— О, заради едно малко момче.
— Кое момче?