Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Мендарк, високомерието ти е неуместно. Помня. — Гласът на стареца укрепна. — Лиан от Чантед, приятелят на Лилис. О, добре го помня. Някога си мислех да го привлека тук, но други грижи бяха по-важни. Дали ще дойде сега, как мислиш? Толкова малко време ми остава…
— Според мен той е поел по свой път. И е една от причините да сме тук.
— Добре. Ще стигнем и до това. — Старецът се обърна към Талия, която кротко стоеше настрана и чакаше с присъщата си търпелива неподвижност. — Ти си Талия бел Сун — сериозно каза Надирил и тя кимна. — Как е семейството ти?
— Майка ми е добре и работи по-неуморно отвсякога. Тя е механик в мините — обясни на малката си приятелка. — Знае какво да прави за изпомпване на водата. Много умна и изобретателна жена.
— Познавах добре майката на твоята майка — продължи Надирил. — Веднъж дойде тук. Извънредно учена жена. Напоследък рядко ни навестяват хора от Крандор.
Протегна ръка и на нея, Талия стисна студените му пръсти.
— Баба ми понякога говореше за тебе — промълви, вглеждайки се в очите му, защото беше висок колкото нея.
У стареца сигурно се пробуди отдавна погребан спомен, тъй като се засмя гърлено и хрипливо.
— Представям си какво ти е казвала. Уважавахме се безкрайно, но не бихме могли да се сприятелим. Е, това е минало, а тя отдавна почива в гроба. Пътували сте дълго и виждам, че не сте отдъхнали след пристигането в Зайл. Елате… Ще хапнем заедно и ще поговорим за новите неща, които сте видели.
Той пристъпи към вратата.
— Въпросът е неотложен — спря го Мендарк.
— Несъмнено. Ти винаги идваш по неотложни въпроси. Но ще почака. Все се храня насаме, не бива да ми отказвате компанията си. Пък и знам за какво сте дошли. Как бих могъл да не знам?
Стигнаха до стълба, виеща се нагоре.
— Хвани ме за ръката — каза Надирил на Талия.
Хвана за ръката и Лилис, заизкачваха се бавно и най-сетне излязоха на просторна площадка с изглед към целия град. Ветрецът подръпваше робата му, но беше топъл. Слънцето се спускаше ниско в безоблачното небе.
— Някога идвах тук всяка вечер, а и сутрин — прошепна старецът, останал без дъх. — Просто за да погледам града… и да мисля и мечтая. Призори слънцето сякаш обливаше с огън планините на запад, а привечер равнините на Зур бяха шарени като гоблен. Но вече съм далеч от тези мечтания. Зайл се смалява, дори Библиотеката е в упадък, защото не получава налозите си, които някога бяха плащани неотклонно като изгрева на светилото. Във времена, когато сме по-необходими отвсякога, все по-рядко ни търсят. Собствените ми мечти никога няма да се сбъднат, животът ми е единствено борба да съхраня каквото ни е оставило миналото. Как да си отида, без да поверя всичко това някому? Няма да се предам, докато не връча ключа на достоен човек.
Млъкна и не продума повече. Талия почака учтиво, после се отдалечи, за да разгледа града. Слънцето се спускаше над гърбиците на планините. Прах насищаше въздуха. Дори по пътя към Библиотеката бяха забелязали признаците на упадъка на Зайл. Хиляди великолепни домове пустееха сред обрасли с бурени градини.
Повя хлад. Надирил ги заведе в закътана ниша, където южният вятър не проникваше. Там един-единствен слуга им поднесе храна — не горещите лютиви гозби, с които се славеше Зайл, а хляб, плодове, сирена и зелено вино. Мендарк и Талия се настаниха срещу стареца, а той покани Лилис да седне до него. Ловко измъкна блюдото със сирене изпод ръката на Мендарк и предложи първо на нея да си вземе.
— Ей това ми е любимото — посочи той воняща буца със зеленикав оттенък на жълтото и кафява кора. — Но май ще е силничко за тебе. Аз едва му усещам вкуса напоследък. Нито пък вкуса на нещо друго. И яденето се превърна в задължение.
— Ще го опитам — престраши се момичето.
Но очите й блестяха не от мисълта за вкусотиите. „Още един приятел! Аз наистина съм благословена.“
— Мога да ям всичко — увери го тя.
— Предполагам, дете.
Всевиждащите му очи като че оглеждаха всяка подробност от живота й.
Той отряза голямо парче и го постави в чинията й. От мехурчетата в сиренето потече течност с остър аромат. Талия сбърчи нос. Надирил изтръска трошиците от ножа и придърпа блюдото.
— Ами тези? Това синьо сирене… — опря ножа в ромбовидна буца на жилки като мрамор — …отначало дразни, но какъв вкус на крем остава! Да ти отрежа ли парченце?
— Да, моля — тихичко се съгласи Лилис, огладняла като мишле.