Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Библиотеката се очерта пред тях в прашния въздух като огромен правоъгълник. Лилис не бе виждала по-огромно здание, а и толкова внушително — далеч надминаваше чудатостите в цитаделата на Магистъра в Туркад. Старовремска сграда с класически ъгловати очертания, построена от червен мрамор с колонади и от четирите страни. Под четирите й етажа имаше множество подземни нива. Веднага се набиваше на очи суровата простота, лишена от украса.
— Как се е появила? — попита Лилис.
— Тя е първата от големите библиотеки — обясни Талия, — защото зейните я създали още преди възхода на Зурската империя. Изграждането й е започнато от зейнката Лария преди около три хилядолетия. Но библиотеката е била разграбвана три пъти и веднъж — опожарена. Виждаме това, с което я заменили преди две хиляди и триста години, когато Зур бил сред най-богатите империя в Сантенар, а зейните — на върха на своето могъщество и влияние. Някога тук можели да се похвалят, че съхраняват всички предания на Сантенар.
— Сега не е така — намеси се Мендарк. — За Библиотеката настъпили трудни времена, а и Надирил не е същият.
— Кой е Надирил? — не разбра Лилис.
— Библиотекарят — наблегна на думата Талия. — Някои казват, че мъдрецът Надирил е най-великият библиотекар на всички времена. Освен това е в Съвета на Сантенар, чийто Магистър е Мендарк… тоест беше, докато още имаше Съвет. Надирил наистина е много мъдър старец.
— Но е прекалено стар — раздразнено добави Мендарк. — Опърничав старец, който не е идвал на наша сбирка от десет години. Време е да се оттегли. Библиотеката се нуждае от свежа кръв.
— Опърничав като тебе — недоволно промърмори Талия.
Лилис се озърна с ъгълчето на окото си към Мендарк, който се намръщи. Тя стисна здраво ръката на приятелката си и се постара да върви по-близо до нея.
— Библиотекарят ви очаква. — С тези думи ги посрещна една помощничка. — Оттук, моля.
Тръгна пред тях по широк коридор, свърна към по-тесен, оттам по стъпала към друг и спря пред обикновена врата. Почука веднъж, въведе ги почтително в малка стая и затвори вратата. Вътре имаше само висока работна маса, отрупана с ръкописи, малък нар в единия ъгъл и няколко рафта. Лъхаше на студ.
Надирил бе кацнал на табуретка пред масата като престаряла и съсухрена птица. Подаващите се от сивата роба крайници бяха мършави, сякаш само от кости и сухожилия. Кожата се обтягаше по костите на лицето му и открояваше куполовидния череп. Беше на петна и се лющеше като кожата на ръцете му. Отстрани още имаше по няколко рехави бели кичура. Устните му сивееха, а очите му, когато се обърна към тях, бяха унесени, все едно се взираше в бездната на времето.
Устните се опънаха в сянка на усмивка.
— Здравейте. Я да видим кой е дошъл?
И гласът му приличаше на ветрец, минал през паяжини.
Разгъна се и стана от табуретката. Мендарк стрелна Талия с многозначителен поглед, като че подсказваше „Старецът съвсем се е побъркал“. Но Надирил го подмина и със скърцане на стави приклекна пред момичето.
— Аз съм Лилис — изписука тя и мъничко се отдръпна, но после размисли и остана на място.
— Подай ми ръка, Лилис — помоли старецът.
Момичето протегна към него малката си длан. Той я хвана с костеливите си пръсти и я опипа внимателно и от двете страни. После я пусна и се взря изпитателно в лицето й.
— Защо си дошла да ме видиш, Лилис? Какво би могла да искаш от мен?
Зад него Мендарк се прокашля ядосано.
— Талия ме доведе — отвърна момичето.
— Да, но какво искаш ти от мен? Какво трябва да знаеш?
— Можеш ли да намериш баща ми? — едва се чу шепотът й.
— Още не знам. А майка имаш ли?
— Нямам. Тя умря.
— Натъжавам се да го чуя. Още какво се стремиш да научиш?
— Можеш ли да намериш моя приятел Лиан?
— И Лиан, значи! Летописецът Лиан от Чантед ли? Ах че нехайно дете — как тъй си губиш приятелите?
— Те ме губят. Ще намериш ли и него?
— Вероятно. По-късно ще те разпитам за тях. Сега трябва да обърна внимание на своя гост. Изглежда много важна особа.
Изправи се с ново скърцане и се загледа в другите двама. Мендарк се зъбеше, Талия се подхилваше скришом.
— Мендарк… — изрече Надирил накрая. — Кога за последен път си идвал в Библиотеката? Преди повече от пет години, не е ли така?
Той протегна изтънялата си ръка.
— Наистина минаха пет години — студено потвърди Мендарк. — Дойдох заедно с млад майстор на сказанията, ако си спомняш. — Тонът му натъртваше, че и умът на Надирил е поразен от годините като тялото му. Може би го предизвикваше. — Само че тогава още не беше майстор.