Лицето на смъртта

— Как почина?

— Роди се със сърдечен дефект.

Сара разгледа снимката замислена.

Можеше ли да има доверие на тази жена? Изглеждаше мила. Изглеждаше наистина мила. Но това можеше да е номер.

Сара беше само на осем, но опитът й със семейство Паркър, последван от двете години в дома за сираци, я беше научил на един много важен урок: не трябваше да се доверява на никого. Харесваше й да се смята за твърда и студена, за затворник с ухилена физиономия.

Да, беше само на осем години, но много й се искаше тази жена наистина да е мила и добра. Желаеше го толкова отчаяно, че сърцето й трепна.

— Липсва ли ти? — попита Сара.

Дезире кимна.

— Всеки ден. Всяка минута.

Сара гледаше жената в очите, докато изричаше тези думи, и търсеше лъжа в тях. Единственото, което забеляза, беше река от мъка и надежда.

— Родителите ми умряха — избълва тя, без да му мисли.

Реката от мъка се превърна в река от състрадание.

— Знам, скъпа. Знам също какво се е случило в къщата на семейство Паркър. — Дезире погледна надолу, сякаш някъде там се опитваше да намери правилните думи. — Искам да знаеш нещо, Сара. Понякога ще ти се струва, че не разбирам лошите неща, които се случват. Въпреки всичко, което ми се е случило досега, дори загубата на Даяна, аз съм оптимистка. Винаги се опитвам да намеря доброто. Това не означава, че съм идиотка. Знам, че злото съществува. Знам, че си видяла прекалено много от него. Искам да кажа, че можеш да разчиташ на мен да ти пазя гърба.

Сара се изпълни с надежда, която бързо беше смазана от надигналата се вълна цинизъм.

— Докажи го — каза тя.

Дезире се опули насреща й изненадана.

— О… добре… — кимна тя. — Добре. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за това? Знам, че Карън Уотсън не е много добър човек.

Този път беше ред на Сара да се изненада.

— Наистина?

— Аха. Играе добре ролята си, но и аз не съм балама. Забелязах начина, по който те гледаше. На нея хич не й пука за теб, нали?

Сара се намръщи.

— На нея не й пука за никого освен за самата нея. Знаеш ли как я наричам?

— Как?

— Вещицата Уотсън.

Дезире изкриви уста, след което се засмя.

— Вещицата Уотсън. Това ми харесва.

Сара й се усмихна. Нямаше как да не го направи.

— Доказах ли, че можеш да разчиташ на мен? — попита Дезире.

— Да.

Може би, каза си наум.

— Супер. След като уточнихме това, искам да те запозная с някого. Държах го в задния двор, докато госпожица… извинявай, докато вещицата Уотсън беше тук, но сега настъпи време да се срещнете. Мисля, че ще го харесаш.

Сара недоумяваше какво се случва. Дали пък Дезире все пак не беше луда? Тази жена казваше съвсем открито, че държи някого затворен в задния двор.

— Хм… добре.

— Името му е Пъмпкин[16]. Не се страхувай от него — много е дружелюбен.

Дезире отиде до плъзгащата се стъклена врата, която водеше до задния двор, и я отвори. Изсвири.