Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Хариет, в сговорчивото си настроение, изтъкна, че предвид на кварталите, през които минаваха - Бронкс и Харлем - все пак е по-добре да похарчат малко пари.

-      И виж само какво време е навън.

У дома, във вътрешността на Илинойс, също имаха такова студено и кишаво време. Но като че ли нямаше такъв мръсен студ и киша. „Покварено“ беше по-точната дума.

Матю хвана ръката ѝ, което бе един начин да каже: „Да, пра­ва си.“

В крайна сметка, здравното му приключение, макар и обез­покоително, не беше завършило толкова зле, колкото можеше да бъде. Да, получи сърдечен удар - или ако използваме засу­кания термин, инфаркт на миокарда - но не се налагаше опе­рация. Лекарства и бавно, постепенно увеличаване на физиче­ската активност, бяха достатъчни според докторите. Аспирин, разбира се. Винаги аспирин.

Хариет се обади на сина им Джош да отиде при тях в хотела, като го инструктира да мине да изпълни рецептите на Матю. Мъжът ѝ седеше мълчаливо в таксито и гледаше през прозоре­ца. Хората не го интересуваха, доколкото тя можеше да прецени по начина, по който погледът му прескачаше от една група ми­нувачи към друга.

Таксито ги остави пред хотела.

Сградата бе строена през трийсетте и явно не беше ремонти­рана от години. Преобладаващите цветове бяха златисто, жълто и сиво. Олющените стени и избелелите завеси имаха грозни, кичозни геометрични шарки. Мястото ѝ напомняше за „Ловната хижа“ у дома.

Обстановката, заедно с натрапчивата миризма на белина и лук, я изнервяше. Но може би беше просто заради разочаровани­ето от сърдечния удар на съпруга ѝ, от объркването на плановете им. Качиха се с асансьора на десетия етаж и се прибраха в стаята.

Хариет бе готова да сложи мъжа си да спи или ако предпоче­те да не си ляга, да му помогне да си обуе пантофите, да облече нещо удобно и да поръча нещо за хапване. Но той махна с ръка и седна на очуканото бюро с лаптопа.

-      Ето, за това говорех. Петнайсет долара на ден за Интернет. В „Ред Рууф“ е безплатно. Също в „Бест Уестърн“. Къде е Джош?

-      Отиде да ти вземе лекарствата.

-      Сигурно се е загубил.

Хариет прибра купчина мръсни дрехи в плик, който смята­ше лично да свали в пералното помещение на самообслужване в сутерена. Това бе нещо, за което не смяташе да плаща. Допъл­нителна такса за камериерка - абсурд.

Спря, за да се види в огледалото. Полата ѝ нямаше нужда от гладене, а по кафявия пуловер, обгърнал пищната ѝ снага, почти не се виждаха полепнали косми. Почти, но не съвсем. Тя махна няколко косъма и ги пусна на пода; вкъщи имаха три немски овчарки. Събра няколко измъкнали се кичурчета от ко­сата си и ги прибра в стегнатия си кок.

Забеляза, че в бързането да отиде в болницата е сложила сре­бърната си огърлица наопаки и сега я оправи, въпреки че дизай­нът на бижуто бе доста абстрактен и никой нямаше да забележи разликата.

Намръщи се. „Не бъди толкова суетна“ - смъмри се мислено.

Остави Матю пред лаптопа, грабна плика с прането и слезе с асансьора във фоайето. Там имаше много хора. Изчака пред гишето на рецепцията, за да развали пари. Шумна група япо­нци стояха скупчени около куфарите си, както първите засел­ници в Америка са защитавали жените си. Момче и момиче, вероятно на меден месец, стояха наблизо и се любуваха един на друг. Двама мъже - гейове очевидно - обсъждаха разпале­но плановете си за вечерта. Няколко млади музиканти с ко­жени якета седяха спокойно, вдигнали крака върху очукани калъфи за инструменти. Една двойка дебелаци се звереха над някаква карта. Мъжът беше с шорти. В това време. И при та­кива крака!