Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Ню Йорк. Какво място!

Хариет внезапно усети, че някой я следи. Огледа се бързо. Не видя никого. Въпреки това изпита неловко чувство.

-      Госпожо?

-      О, извинете.

Тя се обърна към служителя на рецепцията и развали десет долара.

Слезе с асансьора в сутерена и като се ориентираше по та­белките, мина през два коридора и влезе в пералното помеще­ние - сумрачно, изцапано с разсипан прах за пране и мирише­що на пара от сушилнята и нагорещен плат. Както коридорите, и тази стая беше пуста.

Тя чу изщракване и тракането на качващия се асансьор. След минута кабината отново се спусна на нейното ниво. Ако е имало някой, беше се качил само до партера.

Два долара за една доза прах за пране? Трябваше да каже на Джош да купи бутилка „Тайд" от някоя дрогерия. После се смъмри: „Не бъди като Матю. Не се изнервяй от дреболии.“

Това стъпки ли бяха? Приближаващи се от асансьора?

Хариет погледна през вратата в мрачния коридор. Сърцето ѝ се разтуптя по-силно, дланите ѝ почнаха да се потят.

Нищо.

Тя сложи дрехите в най-малко мръсната машина и пусна шест четвъртдоларови банкноти в автомата.

Отново стъпки, този път по-силни.

Тя се обърна и се втренчи в младежа с жълто-кафяво кожено яке и зелена шапка с емблема на „Ню Йорк Мец“, който се бе появил на вратата. Носеше раница и брезентова чанта за ин­струменти.

За момент - тишина.

После:

-      Били!

-      Лельо Хариет.

Били Хейвън се огледа, за да се увери, че няма никого, и вле­зе в стаята. Остави чантите на земята.

Тя вдигна ръцете си с дланите нагоре. Сякаш викаше при себе си дете.