Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Императорът преследва момичето. Той няма интерес да те наранява или да намери враг в лицето на Етралия — казва крал Етристо.
Ред е на цар Реймър да се засмее, но смехът му звучи леко истерично. Той покрива лицето си с ръце и поклаща глава, а после отново ги пуска надолу.
— Не може да си сляп, Етристо. Момичето никога не е било целта на тези нападения. Ако императорът я искаше мъртва, досега да е станало. Императорът се е прицелил в кандидатите и изпраща послание на всеки, който може да му се изпречи на пътя. Чувам това послание, то е силно и ясно. Ще направиш добре, ако слушаш по-внимателно.
Крал Етристо вдига ръцете си нагоре.
— Е, добре. Върви. Тичайте обратно към Етралия с твоя син идиот като страхливци, каквито сте, но аз няма да възстановя средствата, които вече си ми дал.
В този момент лицето на цар Реймър става яркочервено и той пристъпва към Етристо.
— Парите са мои. Имахме уговорка, Етристо, и ти ми гарантира, че момичето ще избере Талин. Тъй като тя не го избра, парите са похарчени напразно и трябва да ми бъдат върнати до час, преди да си тръгнем.
Крал Етристо го поглежда гневно в отговор и яростта в погледа му е толкова силна, че дори ниският му ръст не може да я скрие.
— Не правя сделки със страхливци — казва той и буквално изплюва думите. Цар Реймър прави стъпка към крал Етристо и се надвесва над него.
— Прекарал си живота си в твоята висока кула, Етристо, заобиколен от стени и пустини. Не трябва да използваш тази дума толкова лековато. Нямаш представа как изглежда една истинска война, но аз ще се радвам да те осветля.
Крал Етристо е принуден да замълчи за първи път, откакто съм го срещнала.
— Искам тези пари да ми бъдат върнати след един час и тогава заедно със сина ми ще напуснем този дворец, преди да бъдем убити.
Без да дочака отговор, цар Реймър се завърта на пети и рязко се оттегля с бърза крачка, зарязвайки крал Етристо сам с буреносното му изражение.
С Колтания изчакваме, докато крал Етристо напуска градината, и се измъкваме от скривалището ни в храстите. Умът ми препуска бясно от мисълта за още едно убийство, но Колтания запазва спокойствие. Нещо повече — у нея кипи тих гняв.
— Ах, този позлатен негодник — мърмори тя, а очите й са приковани към мястото, където допреди секунди стоеше кралят. — Не мога да повярвам, че е обещал ръката ви едновременно и на царя, и на Марзен.
Взирам се в нея с отворена уста.
— Вие не ги ли чухте? Има още едно убийство, Колтания, а по думите на царя жертвата вероятно е някой от кандидатите. Може да е вашият брат.
Тя се отърсва от мислите си и ме поглежда.
— Не, не може да е Марзен. Наехме хора, които да опитват храната, а също и допълнителна охрана след смъртта на ерцхерцога.
Мислено прехвърлям другите кандидати, но дълбоко в себе си вече знам кой е бил отровен. В крайна сметка, след като убиецът се насочва към онези кандидати, към които проявявам предпочитание, има една очевидна възможност. Преди да проследя докрай нишката на мислите си, вече напускам тичешком градината, оставяйки назад Колтания, която ми вика да не бързам толкова.
Жертва
За първи път копнея за стълбите, колкото и дълъг да е пътят, защото така поне няма да ми се налага да стоя неподвижна и да чакам, наблюдавайки как безбройните етажи минават покрай мен и движещата се платформа. Имам чувството, че едва пъплим от ниво на ниво и в това безкрайно дълго време не спирам да се чудя какво ще открия, когато най-накрая пристигна.
Ерик — мъртъв. Ерик, страдащ по същия начин като ерцхерцога. Ерик — отровен. Заради мен. Защото императорът не иска да ме убие, той иска да ме нарани, да ме изплаши, да си играе с мен така, както котката подмята мишката, преди да я погълне.
Вратите най-сетне се отварят на горакския етаж и дори не благодаря на оператора на движещата се платформа, а се втурвам надолу по гъмжащия от хора коридор. Стакриверийски придворни кръжат наоколо в своите яркоцветни дрехи, изказвайки на глас предположения какво се е случило. Докато тичам покрай тях, дочувам откъслечни реплики.
Каква трагедия.
След всичко, през което са преминали, те наистина са прокълнати.
Момчето беше много близко на кралица Теодосия.
Сигурно и тя е прокълната.
Не, не, не, умът ми крещи, отхвърляйки тези гласове, докато бързам към стаята на Ерик. Точно когато виждам вратата, една ръка ляга на рамото ми.
— Тео — прошепва ми Драгонсбейн в ухото — ела, не бива да правиш сцени.