Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Въпреки че думите й са резки, в гласа й се прокрадва още нещо, което не мога да назова, но мисля, че може да е далечно подобие на доброта.
Има хиляди неща, които искам да й кажа за последния ни разговор, но никое от тях няма значение в момента. Думите нямат значение сега. Измъквам ръката си от хватката й и отново се затичвам, заобикаляйки стакриверийските придворни, без да обръщам внимание на виковете й след мен.
Спирам едва пред вратата на Ерик, където двама стражи стоят мирно, спирайки зяпачите да не се приближават прекалено много. Когато накрая заставам пред тях, те си разменят несигурни погледи.
— Пуснете ме да вляза — казвам им.
— Кралице Теодосия, кралят специално разпореди да не ви… — започва единият от тях, но аз не го изчаквам да се доизкаже. Без предупреждение се пъхам между тях, пробивайки си път в стаята, но там няма и следа от Ерик.
Вместо него на земята, близо до една маса, лежи Хоа и държи купа с грозде. Тялото й е извито в неудобна поза, а близо до разтворената й ръка е пръсната чепка грозде. Лицето й е извито на другата страна, към мен са вторачени оцъклените й очи, които не виждат нищо, а струйка черна кръв се стича от ъгълчето на отворената й уста.
Препъвам се назад, вдигайки ръка към моята уста. Ще повърна. Ще се разпадна. Не зная как отново ще се съвзема. Не и този път.
Изведнъж се виждам отново на седем годинки и тя ме е хванала за ръка, докато императорът опожарява градината на майка ми. Аз съм на осем и се събуждам от поредния кошмар, в който гледам как тейнът убива майка ми. Будна съм и плача, но Хоа е там с чаша вода и кърпичка — единствената утеха, която може да ми даде тя заедно с моите Сенки. Аз съм на девет, десет, единайсет… Тя нежно полага мехлем и превръзки след бичуванията по време на моите наказания. Цяло десетилетие Хоа е неотлъчно част от моя живот, дискретно и недоловимо, но няма съмнение, че ме поддържаше жива по единствения възможен за нея начин.
А аз не успях да сторя същото за нея.
Не осъзнавам, че съм на пода и ридая, докато силни ръце ме повдигат и продължавам да плача върху нечия памучна риза. Извеждат ме от стаята, далеч от Хоа. Искам да пищя, да накарам да ме пуснат, за да се върна при нея, да остана с нея, както тя винаги е била до мен, но думите замират в гърлото ми, удавени в сълзи. Дори не предполагах, че са ми останали толкова много.
Блейз ме отнася в стаята ми. Част от мен съзнава, че той не бива да е тук, защото е опасно, но вече е тук и това е всичко, от което имам нужда точно сега. Нищо друго не съществува извън сълзите ми и образа на Хоа, запечатан в моето съзнание. Не ме е грижа защо е тук, не ме интересува колко е гореща кожата му, стига да ме държи в ръцете си. Не мога да спра да плача, независимо че се опитвам да забавя дишането си.
Поставя ме да застана на нестабилните ми крака, но ме придържа с една ръка през раменете.
— Някой трябва да я зашлеви — чувам Артемизия да казва, но не грубо. — Ще припадне, ако продължава да диша така.
Чува се въздишка, която ужасно много прилича на Херон, и наистина, той престъпва към мен и изпълва пространството, което виждам. Колебае се и за секунда се притеснявам, че наистина ще последва съвета на Артемизия.
— Не — казва Блейз, гледайки разтревожено към Херон — да не си посмял…
— Тя ще се нарани по-лошо, ако не го направиш — казва Артемизия. — Направи го веднага.
Херон гледа ту единия, ту другия с широко отворени очи, но накрая погледът му се спира на мен. Подготвя се, преди да пристъпи към мен. Блейз застава между нас, но Артемизия го изненадва и го събаря на земята.
Тогава Херон нежно докосва ръката ми и всичко потъва в мрак.
Събуждам се в леглото си, като бебе под завивките, и за един блажен момент забравям какво се е случило. За момент Хоа все още е жива. Но този момент свършва и искам да се заровя още по-дълбоко под завивките и отново да потъна в безметежния сън на забравата.
— Добре ли си? — гласът на Блейз, тих и внимателен, прекъсва мислите ми. Оглеждам огряната от луната стая и го виждам как ме наблюдава от канапето. Херон е заспал дълбоко на пода, а Артемизия е в другия край на леглото, с гръб към мен.
Правя усилия да седна. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с камък по главата и цялото ми тяло пулсира. Устата ми е суха, сякаш съм погълнала памук.
— Не бива да си тук — казвам, пренебрегвайки въпроса му. И бездруго е глупав. Как изобщо мога да съм добре?
Той става от канапето и идва до леглото, прикляка до мен и ми заговаря с нисък глас.
— Дадох на Арт моите скъпоценни камъни да ги пази. Само докато си тръгна утре. Дойдох в града за храна, когато чух новината. Помислих си… Не знам какво си помислих.