Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Известно време не зная какво да кажа. И Блейз като мен е поразен от тишината. Съсредоточил се е върху пухената завивка до мен и подръпва нишките безцелно, само и само да не гледа към нея. Мисля, че се притеснява да го направи, защото между тях ще се появи нещо, което той предпочита да държи заключено.
— Не мисля, че ти е сърдита за това, че си оцеляла, Арт — казвам й аз. Драгонсбейн може да е трудна и неотстъпчива, но това ми се струва твърде жестоко, дори да знам, че е способна на подобна жестокост.
— Така е — признава тя. — Но заради мен ни хванаха. Аз бях безразсъдната глупачка и моя беше вината да ни вкарат в онази мина. Най-малкото, което можех да направя, е да го измъкна оттам, но не го направих.
Такива моменти на уязвимост са толкова редки за Артемизия, че не знам как точно да й отговоря. Дори не смея да дишам силно, сякаш това ще разруши магията, която се е спуснала над нас.
— Съжалявам — казвам й накрая.
Тя свива рамене и отново се обръща в леглото, с гръб към мен.
— Нямам нужда от твоето съчувствие — казва тя. — Но императорът разруши и моето семейство, унищожи и тези, които оцеляха. Той разрушава всичко.
Злъчта не е ново нещо за Артемизия — тя прелива от всички нейни думи и винаги е било така, откакто я познавам. Тя изпълва всеки неин гневен поглед и прави всяко нейно движение потенциално смъртоносно. Но въпреки това не мисля, че съм я чувала преди да говори с толкова много омраза.
Доближавам се мъничко към нея и се пресягам да докосна леко рамото й. Очаквам, че ще ме отблъсне, но вместо това след малко тя се отпуска и аз я обгръщам с ръцете си. Тя се обръща към мен и заравя лице в рамото ми. Разбирам, че плаче едва когато сълзите й намокрят кожата ми.
Боленза
Трябва да съм заспала, защото следващото нещо, което долавям, е леко почукване на вратата. Сядам и премигвам, отърсвайки изтощението от очите си. Херон и Артемизия все още спят, неподозиращи идването на госта, а от Блейз няма и следа — сигурно отново си е тръгнал, осъзнавам с болка. Отново се почуква и аз се измъквам от леглото, слагам си халата върху нощницата и намествам камата под него, на сигурно място върху хълбока ми.
Отивам на пръсти до вратата, внимавайки да не събудя другите. Макар да зная, че убиецът едва ли ще почука, все пак се колебая дали да отворя вратата.
— Кой е? — прошепвам.
— Колтания — отвръща ми шепнешком тя.
Въздишам с облекчение, макар да усещам леко раздразнение. Струва ми се, че ми дойдоха в повече и Колтания, и нейните подкупи и сделки. Достатъчно се преструвах, че искам да имам нещо общо с нейния мазен брат.
Но все още имам нужда от нея да извадя Сьорен от затвора, така че отварям вратата.
Колтания стои отпред в същата черна рокля с висока яка, с която беше облечена по-рано. В ръцете си държи две чаени чаши.
— Надявам се не съм ви събудила — думите й са отривисти и формални.
— Събудихте ме — отвръщам аз и излизам навън, притваряйки вратата зад себе си, за да не събудя моите Сенки. Ще се върна в леглото, преди да са разбрали, че ме няма.
— Извинете тогава — казва тя, макар да не звучи разкайващо се. — Току-що се събудих и си помислих колко разстроена сигурно сте била вчера. Разбрах, че сте били много близки с Охо.
Охо. Тя има предвид Хоа. Радвам се, че не знае действителното й име — мисля, че не бих понесла да го чуя точно сега, особено произнесено от човек, който не я познава.
А ти познаваше ли я? — нашепва глас в главата ми.
— Познавах я почти през целия си живот — отвръщам и това поне е самата истина.
Съчувственото изражение на Колтания се разколебава от прямото признание.
— Ами, помислих си, че може да ви дойде добре малко чай и приятел, с когото да си поговорите. Да се поразходим ли навън, за да не събуждаме вашите съветници?
Аз имам приятели, с които да поговоря. Приятели, които не се опитват да измъкнат нещо от мен.
Но аз все още се нуждая от нея. Имам нужда Сьорен да излезе от затвора. Така че се насилвам да взема едната чаша.
— Много мило. Благодаря, сала Колтания — казвам аз и тръгвам след нея по коридора към движещата се платформа. — Как сте вие и брат ви? Сигурна съм, че и двамата сте потресени, предвид обстоятелствата.
— Трудно е — признава тя. — Обсъдихме дали да не последваме царя и също да си тръгнем, но Марзен беше против. Много е смел.