Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Очевидно, не сте единствените, които го чувстват по този начин — казва Ерик с въздишка, преди да се обърне към мен. — Майка ми също реши, че иска да остане с теб. Опитвам се да не го приемам твърде лично.
Усмихвам се.
— Радвам се, че Хоа ще бъде с мен — признавам аз. — Имам чувството, че едва сега започвам да я опознавам.
Ерик завърта очи с досада.
— Да, да, и тя каза същото за теб — звучи ми леко разочарован. — Каза също, че стакриверийските прислужници те обличат с твърде пищни и ярки рокли за кралица и че тя трябва да остане, за да сложи край на това.
— Тя не ми е повече прислужница и компаньонка. Сигурна съм, че като майка на император сега има куп други проблеми, които изискват вниманието й.
— Ти може да мислиш така, но тя смята, че външността е важна за една владетелка, по-важна, отколкото за един владетел, тъй като за нея съдят първо по външния й вид. Очевидно, ти имаш повече нужда от нея. Което си е вярно, като изключим, че тя е моят преводач от горакски.
— Как тогава ще се оправиш без нея? — вдигам вежди, а той се смръщва и лицето му се изкривява от усилието да се концентрира.
— Ен кава дименданат — казва той. — Това означаваше или „Ще се оправя“, или „Имам дебело магаре“. Но имах предвид първото. Всичките ми магарета са ужасно мършави.
Засмивам се.
— Помоли я да ти напише някои фрази, преди да тръгнеш — предлагам. Той кимва, а после казва:
— О, щях да забравя защо всъщност дойдох — той бърка в джоба си, изважда два еднакви къса злато, всеки от които с размера на палеца ми, и ми подава единия.
— Подарък от учителя Джуру. Нарича се моло вару — обяснява Ерик.
— Това ли е фалшивото злато, за което спомена, че прави? — Вдигам късчето към очите си и го разглеждам внимателно.
— Не, това е истинско. Само е било… да кажем, подложено на експерименти?
Отмествам поглед от парчето злато към него.
— Как?
Ерик махва пренебрежително с ръка.
— Той ми разясни целия досаден процес чрез майка ми, разбира се, но дори и с превод беше доста неразбираемо. Същността е, че златото е податлив метал. Като се приложи достатъчно натиск… — Той млъква и пъхва парчето злато в устата си и го захапва силно.
Чувствам как моето парче злато се раздвижва в пръстите ми. Почти го изпускам. Когато го вдигам, виждам следи от зъби, вдлъбнати леко върху повърхността на златото.
— Как… — понечвам да кажа, но се спирам и оглеждам парчето от всички страни, като очаквам да изчезне, но то остава.
— На горакски моло вару означава „мимически камък“. Те са свързани. Каквото се случва на единия, се случва и на другия.
— Това е… — взирам се в камъка — или невероятно, или плашещо — успявам да довърша.
— И двете, мисля — казва Ерик, като взима камъка от мен и го подхвърля на Херон, който ловко го хваща. — Можеш ли да го наблюдаваш? Не е необходимо да го захапваш, разбира се. Достатъчно горещ инструмент ще издълбае думи в него. Дръж го в джоба си и ако усетиш, че се затопля, ще знаеш, че имам съобщение за теб. И обратно.
— Идеално — казвам аз.
Ерик се усмихва.
— Макар и сърдитко, учителят Джуру е нещо като гений — неохотно признава той.
— Предай му моите благодарности. И на добър път, Ерик.
Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон, преди да обърне поглед към мен.
— Грижи се за майка ми. Ще ви видя и двете в Огнената мина.
Сделка
Градината е почти безлюдна, когато се срещам с Колтания. Само няколко групички стакриверийци се мотаят наоколо в техните отрупани с бижута, богато украсени коприни, които сякаш са създадени да се състезават със заобикалящите ни екзотични цветя. Сред тази пъстрота от цветове Колтания изглежда като особено смъртоносно цвете, облечена в обгръщаща тялото й черна рокля с висока яка. Тъмната й коса е вдигната на върха на главата й и е закрепена само с една шнола. Както обикновено, устните й са боядисани в наситеночервено, единствения цветен нюанс.
Когато ме вижда, тези устни се разтягат в усмивка, която разкрива два реда прави, бели зъби.
— Ето ви — казва тя, докато идва към мен. — Започнах да се тревожа.
— Съжалявам, че се забавих. Един приятел се отби неочаквано.
Тя махва пренебрежително с ръка.
— Сега вече сте тук и само това има значение — казва тя, мушвайки ръката си под моята, и поехме по една от многото пътеки в градината.
Изведнъж усещам колко много ми липсва Кресцентия и от това сякаш нож се впива в корема ми. Колко ли пъти сме вървели заедно, ръка за ръка, точно като сега, през сивата градина? Говорехме си за всичко или пък нищо, смеехме се безгрижно, а шегите ни оставаха неразбираеми за останалите. Беше лесно, просто и измамно, но част от мен би пожертвала всичко да се върне в онова време.