Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Последното нещо, което искам да чуя отново, са хвалебствените й дитирамби за брат й. Прекалено съм изтощена и съкрушена, за да мога дори да се преструвам, че ме е грижа, а най-малко за канцлера. Отпивам глътка чай и потръпвам, защото е прекалено горещ и прекалено горчив. Дори след като го поглъщам, вкусът му остава в устата ми. Напомня ми за мириса на горите, но смесен с аромата на тревите след дъждовна буря и още нещо, едва доловимо, което не мога да назова. Може би е най-отвратителното нещо, което някога съм вкусвала.
— Съжалявам — казва Колтания, като вижда изражението ми. — Не бях сигурна какъв вид чай обичате, затова просто направих от моя любим. Изглежда, вкусовете ни са различни.
— Хубав е — казвам, макар че не е. Тя отваря вратата на движещата се платформа и аз влизам след нея, като кимвам на обслужващия оператор. — Свикнала съм да пия кафе. В Астрея правим чая много по-сладък. Просто ще трябва да свикна с този вкус.
— Придобитите вкусове обикновено са най-удивителните, щом веднъж ги придобие човек. Към градината, моля — обръща се тя към управляващия платформата. Вратата се затваря с металически звън и мъжът започва да върти манивелата. Платформата тръгва по пътя си нагоре.
Вдигам чашата към устните си отново, защото би било грубо да не го направя, но отпивам съвсем мъничка глътчица.
— По-добре ли сте? — пита ме тя.
— По-добре — излъгвам. — Има ли някакво развитие със серума на истината?
— Опасявам се, че не — отвръща тя, макар че изобщо не прозвучава извинително. — С всички вчерашни вълнения нямаше време да се работи по него.
Вълнения. Въздържам подтика си да я ударя, но с много усилия.
— По-важно ми е от всякога Сьорен да бъде освободен от затвора — опитвам се да измисля някаква лъжа, която да й прозвучи достоверно. — Сьорен беше много близък с Хо… с Охо — не мога да произнеса името на Хоа, заседнало е в гърлото ми.
— Сигурна съм, че ще бъде много разстроен — съгласява се тя.
— Не само това. Знаете ли защо императорът я запази жива толкова дълго? Дори след като напусна Гораки?
— Чувала съм някакви слухове. Казват, че била доста красива някога.
Някога. Пренебрежителният начин, по който го казва, ме вбесява. Вярно е, че младостта на Хоа си беше отишла, че изглеждаше по-възрастна за годините си, че императорът беше сложил своя отпечатък върху нея по безброй много начини, но си припомням как изглеждаше в бежанския лагер и мисля, че тя беше по-красива от Колтания с нейните начервени устни и котешка грациозност.
— Не смятам, че императорът е способен на любов, но манията е съвсем друго нещо — насилвам се да продължа. — Когато императорът разбере, че вместо сина й е била убита тя, ще освирепее. Важно е да приключим с тази женитба колкото се може по-скоро и да си тръгнем от Ста Криверо, преди императорът да нападне. Знам, че загатнах за това и преди, но нека сега да го кажа направо: щом Сьорен бъде освободен, аз ще избера брат ви за съпруг и ние, всички ние, ще напуснем този дворец, преди императорът да е пристигнал. Мисля, че това е в интерес на всички ни.
Колтания обмисля думите ми за малко.
— Напълно съм съгласна — казва тя, преди да кимне към чашата, нежно обгърната от ръцете ми. — Трябва да изпиете чая си, преди да е изстинал.
Поглеждам към зелената течност. Все още усещам в устата си неприятния привкус от първите глътки като на дървесни клонки и ръжда. Този път, когато вдигам отново чашата с горчивата течност към устата си, плътно стискам устни.
— Виждате ли? Започва да ви харесва, нали? — пита Колтания с усмивка.
Движещата се платформа се разтърсва при спирането си, от което част от чая се изплисква извън ръба на чашата ми. Върху кремавия килим се появяват жълтеникави петна. Какво не бих дала за чаша силно, сладко, ароматно кафе вместо този чай.
— Елате — дръпва ме Колтания за свободната ръка и ме извежда от платформата. — Малко свеж въздух ще ви се отрази чудесно.
По това време на нощта градината е пуста, което кара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Но като оставим настрана опасността и въпреки че е тъмно и безлюдно, усещането е като да се събуждам от трескав сън, изпълнен със замъглени, приглушени цветове и ухания, които са така непреодолими, че се чувствам опиянена от тях. Напълно достатъчно, за да ме замаят. Стискам по-здраво чаената си чаша. Все още е пълна до половината, а не искам да пия повече, но вниманието на Колтания е така съсредоточено върху мен, че не съм сигурна дали мога да го откажа. Тя продължава да държи съдбата на Сьорен в ръцете си. Срещам погледа й и отново се правя, че отпивам глътка чай.