![Повелител на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/1/2/povelitel-na-senkite-bg-download.jpg)
Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Конят, който Гуин му беше дал, имаше опасен поглед в зловещите си зелени очи, който не предвещаваше нищо добро. Джулиън вече се беше приготвил той да се втурне рязко напред, но когато Гуин даде заповед да потеглят, конят просто политна нагоре, като играчка на конци.
Джулиън ахна рязко от изненада и се вкопчи с всичка сила в гривата, докато останалите се издигаха във въздуха около него — Кристина, Гуин, Ема, Марк и Кийрън. За миг останаха така, сенки под лунната светлина.
А после конете препуснаха напред. Небето над тях се превърна в размазано петно, звездите — ивици от проблясваща, пъстроцветна боя. Джулиън си даде сметка, че се усмихва широко… така, както рядко бе правил, откакто беше дете. То бе по-силно от него. Заровено дълбоко в душата на всеки, помисли си, докато се носеха в нощта, трябва да се спотайваше желание да полети.
И не така, както го правеха мунданите, пленени в метална тръба. А по този начин — да изригват от облаци, меки като пух, докато вятърът милва кожата им. Погледна към Ема. Беше се привела над гривата на коня си, дългите й крака бяха извити около тялото му, сияйната й коса — развяна като знаме. Зад нея Кристина бе разперила ръце във въздуха и пищеше от щастие.
— Ема! — извика тя. — Ема, виж, мога и без ръце!
Ема погледна назад и се разсмя с глас.
Марк, който яздеше Уиндспиър така, сякаш го беше правил цял живот, докато Кийрън се държеше за колана му с една ръка, не го намери за толкова забавно.
— Използвай ръцете си! — викна той. — Кристина! Това не е увеселително влакче!
— Нефилимите не са с всичкия си! — изкрещя Кийрън, отмятайки необуздано развяната си коса.
Кристина просто се разсмя и Ема й се усмихна широко, а очите й сияеха като звездите над тях, превърнали се в сребристобелите звезди на мунданския свят.
Пред тях изникнаха сенки, бели и черни, и сини. Скалите на Дувър, помисли си Джулиън, и усети как го жегва болка, че всичко ще свърши толкова бързо. Обърна глава и погледна към брат си. Марк седеше върху Уиндспиър така, сякаш бе роден на седлото. Вятърът развяваше бледата му коса, разкривайки заострените му уши. Той също се усмихваше — спокойната, загадъчна усмивка на някой, който прави онова, което обича.
Далеч под тях беше светът, плетеница от сребристочерни поля, потънали в сенки хълмове и искрящи, криволичещи реки. Беше красиво, но Джулиън не бе в състояние да откъсне очи от брат си. Значи, това е Дивият лов, помисли си. Тази свобода, този простор, тази необуздана радост. За първи път осъзна, че решението на Марк да остане при семейството си може и да не е било толкова лесно. За първи път си помисли колко много трябва да го обича брат му, за да се откаже от небето заради него.
Втора част
15
Кит никога не си бе представял, че ще стъпи в един от Институтите на ловците на сенки, а ето че вече се беше хранил и спал в два от тях. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да му стане навик.
Лондонският институт бе точно какъвто би си го представил, ако някога го бяха помолили да си го представи, което не се беше случвало. Разположен във внушителна стара каменна църква, той не притежаваше лъскавата модерност на лосанджелиския си събрат. Изглеждаше така, сякаш не беше ремонтиран поне от осемдесет години — стените бяха боядисани в едуардиански пастелни цветове, които през десетилетията бяха станали убити и мътни. Невинаги имаше топла вода, леглата бяха на бучки, а повечето мебели бяха покрити с прах.
От късчетата разговори, които бе успял да подслуша, Кит бе подразбрал, че някога в Лондонския институт бяха живели повече хора, но след като Себастиан Моргенстърн го беше нападнал през Тъмната война, повечето от тях така и не се бяха върнали.
Главата на Института изглеждаше горе-долу толкова древна, колкото и самата сграда. Казваше се Евелин Хайсмит и Кит остана с впечатлението, че родът Хайсмит трябва да беше голяма работа в нефилимското общество, макар и не чак толкова, колкото родът Херондейл. Евелин беше висока и властна белокоса жена, минала осемдесетте, която се обличаше в дълги рокли в стила на четиридесетте години, носеше бастун със сребърна глава и понякога говореше с хора, които ги нямаше.
В Института като че ли живееше само още един човек: прислужницата на Евелин, Бриджет, която бе също толкова древна, колкото и господарката си. Тя имаше боядисана в яркочервено коса и безброй ситни бръчици. Непрекъснато изникваше на най-неочаквани места — доста неприятно за Кит, който отново си отваряше очите за неща, които би могъл да задигне. Не че усилията му изглеждаха обречени на успех — повечето от нещата, които му се струваха скъпи, бяха мебели, а той не си представяше как точно щеше да се измъкне незабелязано от Института, нарамил някой бюфет. Оръжията бяха грижливо заключени, той нямаше представа как да продаде свещниците на улицата и макар че в огромната библиотека имаше ценни първи издания, повечето от тях бяха надраскани от ръката на някакъв идиот, на име Уил X.